(Приказка за номади и емигранти)

                 Старият Кубрат и синовете му водеха мъчителен разговор за бъдещето на семейството.

- Момчета – натърти бащата – стойте си у дома, поддържайте имота, не се карайте и работете здраво. Вече съм ви показвал, че сама стрела се чупи лесно, но цял сноп – не. Брат брата не храни, но тежко му, който го няма. Земя имате, имате и постоянен доход. Положението не е добро, но и по-лошо е било.

- Не знам, тате. Не виждам как ще се оправят работите, а ми предлагат много добра работа във Волжко-Камския басейн. Говорил съм с хората, струва си. А и тука много хазари се навъдиха, не остана перспектива за нас, цените на продукцията падат. – обади се Котраг.

Баян беше съгласен с Кубрат:

- Аз оттука не мърдам. Камъкът си тежи на мястото. Ни хазари ме плашат, ни авари, ни никой. Ако някой зареже дела си, поемам и него, все ще се оправя.

- Не те плашат, ама аварите имат стари борчове за събиране – поклати глава Алцек. – А хазарите само чакат някой да ни притисне за лихвите, за да изкупят имотите на безценица. На мен пък ми се живее като нормален човек, не ми се бъхта цял живот като длъжник или арендатор. Искам и да се оженя, а с тукашните пари просто няма да стане. Мисля да видя как са нещата при франките или лангобардите. Може отначало да бера портокали, ама накрая ще си имам собствен бизнес без дългове. Котраг, ти си имаш контактите по Волга, ще си стабилен, разбирам те, но на мен там не ми харесва, няма да мога да проявя инициатива отдолу. На запад е по-добре за мен, там и субсидии дават за добър проект. Ще си пишем.

Аспарух се колебаеше:

- Татко, Баяне, прави сте за снопа стрели и камъка. Имаме имота, имаме опит, можем да поддържаме качество. Но пък за дълговете и цените Алцек и Котраг са прави. Една лоша година и сме на загуба. Котраг си е намерил вече ниша по Волга, но другите нямаме изгледи за успех там. Алцек, ти хубаво ще пробваш на запад, но и франките няма да те чакат, за да ти пъхнат кесия злато в ръцете. Лично аз мисля да видя как са възможностите във Византия. Там имаме традиционно добри позиции, нали татко като млад е работил за тях с чичо си, пък и има голям глад за специалисти. Славянските предприятия сега са с много малък обхват на дейност и мога да се впиша.

- Е, стига, де, не е честно! – викна Кубер. – Мислех аз да ида във Византия! Даже преглеждах едни обяви за Керамисийското поле, а сега ти ми се пъхаш под носа. Аман! Конкуренция и в семейството! Писнали сте ми всички, не ща да ви познавам!

- Чакай, сине... – опита се да го успокои старият Кубрат, но Кубер беше страшно ядосан.

- Няма да чакам! За какво да седя тук и ти или Баян да ми се правите на шефове? Или да ида с Алцек и Котраг по чужбините и да им гълтам праха, щото не знам езици?

- Пробвай в Персия – предложи иронично Котраг. – По дирите на Александър Македонски, нали и ти си млад като него...

            - Що се заяждаш, а? В Персия! Дето арабите вчера я завзеха и не пускат и троха от масата! Не, наистина ми писна. Не ви ща дяловете, не ви ща наследството. Повече не съм ви роднина, отивам си в Керамисийското поле, баш в Македония, ще си карам лятото на Охридското езеро и ще ми е супер. Нито ще ви пиша, нито ще ми пука за вас, нито ще ви имам за семейство повече. Не сте ми никакви! Ако трябва, точно Александър ще си го броя за баща!

Кубер скочи, излезе и трясна вратата след себе си. Старият Кубрат скри лице в шепи.

Баян измърмори:

- И таз хубава... Аспарух, не искам да се делим така, ама иди след момчето, настани се в съседен до него район във Византия, виж там как можеш да раздвижиш старите връзки и му хвърляй по едно око, че в Македония само на глупости ще го научат, ще го излъжат нещо. Аз тука ще държа нещата, колкото мога, ще се грижа и за тате, а ако можем, ще пробваме в бъдеще някаква обща дейност.

Котраг и Алцек се спогледаха. Явно семейното гнездо се разпадаше. Нормално, криза. Сега всеки щеше сам да си търси щастието. 

Това май е от възстановено от някой изгубен препис на Теофан Изповедник. :D Всъщност обяснява не една и две питанки относно разпадането на Кубратовата държава, пардон, предприятие. :D Изпод твоето перо какви чудни работи излизат :) Поздрави, Маноле.

а за мен си е ежедневие :) След някоя и друга година и ти ще почнеш да се оглеждаш към границите на родния саракт. Но да, щеше ми се покажа, че сегашната емиграция може да намери себе си в легендата за петимата братя, с което да отмахне от себе си проблема за носталгията, патриотизма и други такива клишета, от които и сам съм патил. Девизът на Кубрат може да е бил: "Съединението прави силата", но на Аспарух е бил друг: "Ubi bene, ibi patria". И това не е някаква слабост.

Тюх, да се бяха юрнали всички с Алцек цена нямаше да имат. (
Или хайде, не всички, ама поне Аспарух да го бе придружил нпри франките и да остави Кубер да си троши главата на този полуостров.

Ама на, сега трябва със закъснение да следваме Алцековия пример. Не че и там всичко хвъркато се яде...

и поучително !

Мислил съм по въпроса и сигурно ще ходя да се образовам по Маджарско. Прости първия коментар, той бе породен от младежка лудост.

При франките или лангобардите?:) Където и да отидеш, ще си велик хан, ако продължиш да пишеш от онази твоята поезия. И да превеждаш чат пат просветителските и просветляващи нам статии. Ако това не вреди на имиджа на един суверен, разбира се... И не натъжавай Ювиги. Човекът не е виновен за глобалното затопляне.:) Поздрав!

Маноле, хубаво е да се посмеем горчиво на собствен гръб, но дори и автохуморът понякога се изтърква. Не е виновен патриотизмът и не е излишен, а е просто вероятно твърде зле насочен и неадекватно изразен. Хора, които превръщат райска градина в кочина, не стават за нищо освен за слуги на чужди господари. Независимо дали тук или при Алцек.
Убеден съм също, че твърдостта на характера не е достатъчна, но пък липсата й и пълното нежелание за борба не само у църкащите мишки, но и у биещите се на пръв поглед в гърдите великобългарски титани се набиват прекалено много на очи, а за това няма извинение. Сегашният момент е не по-малко "исторически" от предишни тежки периоди. Тук или ще се създаде гражданско общество (колкото и Ганьо да се хили подигравателно) и хората ще се научат да действат като общност, за да защитават правата си и бъдещето на тези, които идват след тях (което няма да стане с мишкуване, а с борба и чрез жестоки конфликти), или тази популация окончателно ще се разпръсне, пролетаризира и претопи в сладко-отровно и дребно консуматорско самодоволство и апатия, като ще заслужи напълно определението "лош човешки материал". Някакъв реален среден път между двете няма. Сега е моментът щраусът да извади главата си от пясъка, защото след двайсет години ще е много късно.

@ protogenes: И няма да сбъркаш. Дерзай. Инак глупости, как така ще се извиняваш, човек чете така, както иска :)

@ malchaniaotnadejda7: Благодарско, но за съжаление лириката е нерентабилна.

@ Подпоручик Ч.: Тази популация според мен Е лош човешки материал. Поне аз не виждам хората, които биха могли да я изведат от лошото й състояние. Дори и най-свестните сред нас се хващат за главите след някоя и друга година на неуспешно и/или скучно битуване тук. Знаеш, че преди съм бил на други, по-благородни или по-наивни акъли, но в момента не изпитвам особена привързаност към сънародниците като общност. Разбира се, бих се радвал, ако българите най-сетне вземат общата си съдба в свои ръце. Но вече не ми се вярва, че има изгледи за това. Остава едно - всеки по-свестен човек да се опита да вземе собствената си съдба в ръце по един или друг начин. Колкото до нацията като цялост - достатъчно свещи съм палил на тоя идол (а и на други идоли). Има и по-важни неща.

Тук някой иронично може да постави диагнозата: "България не ме обича, а аз съм еба си пича". Може би в конкретния случай дори ще е прав. Но няма как да забравя, че хора като Пенчо Славейков и Яворов също са изпитали силното желание да отърсят дори българския прахоляк от обувките си. И това продължава до днес с "износа" на лекари например.

Ми те повечето свестни и не толкова свестни хора така или иначе си хващат съдбата в собствените ръце. Част от тях са се устроили някак си или слугуват другаде (казвали са ми, че предпочитат да са слуги навън, а не в собствената си страна) и с огромна доза обоснованост нямат намерения изобщо да се връщат тук. Друга форма на капитулация обаче представлява и ситуацията на тези останали тук, които се опитват да правят нещо, но явно не разбират смисъла на думичката солидарност (освен когато колективно се опитват да завлекат обратно в блатото поредния, който "се смята за някакъв").
Все пак не мисля, че материалът е толкова изцяло и необратимо лош. Навън също са заминали големи боклуци, а тук все пак са останали някакви читави и донякъде енергични хора. Работиш с това, което имаш. Тикви, мутри, дребни далавераджии, селски анцузлии и комсомолски секретарки навсякъде. Да, така е. Но след като има останали свестни хора, то те са длъжни да се опитат да надделеят. Ако се провалят, поне ще са се борили. А и да ти кажа не знам, доколко издигам нацията в култ, но България няма да стане по-добро място за живеене, ако националната държава се разбие напълно. Аз и не мисля, че гражданското общество е възможно без нея. Резултатът, към който се тласкат хората тук, е разграден двор, в който аборигените да бъдат роби на инородци и местните надзиратели. Може и да се изразявам преувеличено, но "по-умереният" тон всъщност не е по-верен и мисля, че е и по-вреден. Ако блееш, като овца, ще бъдеш остригван, доен и накрая заклан като овца. Кое е по-важно от това да бъдеш човек, за мен е честно казано пълна загадка.

Проблемът е, че тук, в страната, е по-трудно да си стъпиш на краката. Неестествено трудно. Което я прави непривлекателна. Колкото до солидарността, това е още една причина да смятам материала за лош. Говорили сме за това.

За националната държава и гражданското общество си напълно прав, но за надделяването и боренето тук - е, имам достатъчно свестни приятели с големи лични успехи и много качества, хора, на които се радвам и у които виждам гражданската и чисто човешка солидарност. Но колко са те? Малобройни и до голяма степен затворени в тесния си кръг. Извън него няма нищо, за което да се хванеш. Всяко обществено действие на такива хора придобива чисто символичен смисъл. Никакъв друг. Вече не смятам, че това си струва.

Глишототел, знам от опит, който продължавам тъпо и упорито все още, че лириката е нерентабилна, до степен, че на младини хвърлих 5 години от живота си в несвойствени дейности. В бизнес, който ми отнемаше от 15 до 17 часа на денонощие. Тогава преведох папа Йоан Павел II в движение, на коляно:) (част от "Енцикликите"). Но не написах ред! Като изключим едно четиристишие, надраскано на чужд език. Нямах време да се разболея. Не съжалявам за този житейски опит, напротив. Съдбата ми взе едно, даде ми друго. Но тъй като минах познатия нам сюжет, ставайки на половин век, позволи ми, да вметна: Със всичко съм съгласна, само едно мир не ми дава. Като на нашите синове на Кубрат пристанат чуждоземни претендентки за трона, какво ще стане с българската корона!!?:)

страхотно е написано. напомни ми вторите дневници и нощници на Сиромахов. :)
...а аз не мисля, че девизите на Кубрат и Аспарух се изключват един друг, напротив. И колкото и да е голям синът за нашата история като държава, мисля че бащата е дал рецептата за достойно оцеляване през вековете..!

Всъщност това ми е коментара, заедно с поредния поздрав за автора :))

те там си го знаят :)

Бай Глишо, нещо повествованието ми се чини без завършек. Виж там, пипни, чукни, ти ги можеш тия пущини. Знаеш, че съм авторитет в алтернативките за периода VІІ-ІХ век, та ако се наложи, ще даваме практически напътствия. :)))

Напълно си е завършено :)