Тревожно и потискащо е, че мнозина у нас публично говорят за народа в смисъла на "народец" и за хората в смисъла на "хорица". Често умалителните форми са си употребявани черно на бяло. Когато не са, то самите изрази издават "умалителни на ум", ако мога така да се изразя. Всичко звучи в духа на бай Тошовото: "Народът суверенитета го разбира да има да яде, да живее". Така например и от политикани, но и от частни лица чуваме подобни неща: "Ами горките хора...", "Нещастният народ...". И сякаш никой не намира това за гнусно. 

Не че не става често дума и за "величието на народа", но и това става по толкова просташки и сиромахомилски начини, че на слушателя започват да му се смесват шизофренно противоречащи си представи за плачещи пенсионери и могъщи хайдути (да не кажа партизани). Все пак, напоследък сълзите сякаш са повече от могъществото. И колкото и противен да ми е ураджийският шовинизъм, намирам това за жалко. 

Та - народецът и хорицата. Чета скоро един материал на Соломон Паси за отбранителните ни нужди и за предстоящото българско председателство на Европейския съюз. Статията си има силни и слаби места, но става за четене. Докато коментарите отдолу... майко мила. Естествено, антисемитизъм на кило. "Мръсен чифут", "жид нещастен", ей такива простотии. Все едно бабите ви не са спасили българските евреи, ало! Ругаейки някого, защото е евреин, ругаете цар Борис, Димитър Пешев и владиката Кирил. Хулите една от наистина малкото светли страници в историята на страната си. Но и това как да е... 

После започва мрънкането, а то е още, още по-тъжно дори от противоеврейската истерия. "Народът няма какво да яде, той за самолети се замислил...", "Хората са гладни, а пък той...". За Бога! Ние какво сме - нация или кръжок по хленчене! Огромно социално хълцане и гълголене, сиромахомилия (при това - явно от хора, които си плащат достъпа до Интернет) и тюхкане. Изумителна демонстрация на публично самоунижение. Тънкият идиотизъм на самопринизяването се обезсмисля окончателно като си припомним, че разни глупаци се кефеха, когато Бареков обещаваше да върне на гладния народец скъпата му соц-армия: без изтребители, но с няколкостотин хиляди млади мъже на казан всеки ден. Е, да, нали няма да са гладни, ех, горките момчета... Сякаш общественото мнение се формулира от мили баби (пардон, от "женици", отново умалено), които и пет пари не дават за отбрана, но се умиляват от перспективата пак да има "войничета" - но не войници, мизеруващи във въшкарници по гарите.

Това, разбира се, е само част от опростачването и т. нар. култура на жалкостта, която много наблюдатели са забелязвали. "Величието" е относително и епизодично, докато желанието да се набляга на умалителни като "хорица" и "народец", както и на "за хлебеца" - ето тези неща са водещи. 

А че не само с хляб се живее или че човек трябва да си почиства зъбите с клечка дори когато не е ял - за това сякаш никой не си отваря устата. Поговорката отново е подигравателна: "На гол тумбак - чифте пищови", но никога не е: "Горе главата". "Когато атовете се ритат..." или любимата - за наведената глава и сабята. Крайно неподходящо за народ, който преди някакви си сто години е бил смятан за балканска Прусия. Елементарното самочувствие или дори само чувството за приличие не е е на мода. Да не говорим за инициативността, но това е друга, макар и свързана тема.