Отивам към десет вечерта да се видя с приятели, вървя си и на спирката на трамвай 20 гледам – някакъв човек се е стоварил на паважа, ни мърда, ни нищо. Наоколо хора все пак има, но никой не обръща никакво внимание, все едно е нормално да се валяш по земята. Мога да добавя, че спирката си е на "Дондуков" и "Веслец", в самия център. Министерският съвет е на две крачки, наблизо има полицейски постове, светло е като ден. А какво ли е в Дивдядово?

Навеждам се над човека - диша нормално. Бутам го по рамото - не се буди. Не мирише на алкохол, но е в тежък сън, все едно в безсъзнание. Надрусан ли е, болен ли е – иди разбери. Слава Богу, някакъв мъж идва при мен, вдигаме главата на оня пациент по-високо, та да не си глътне езика.

Другият човек звъни на 112, но не може да остане да чака, та аз кеся на място за идването на екипа. Екипът е толкова "спешен", че минава доста време. Хубаво де, аз и език съм вадил от устата на припадничав, а случаят е по-скоро недотам спешен. Но ако беше инфаркт? "Линейка се носи в морето, песен любовна ехти…" " Хей, Балкан, ти роден наш…" Скоро една жена така умря на Орлов мост – сигурно от скука, защото линейката позакъсняла с някакви си 45 минути. Хората на спирката продължават да се правят, че няма нищо. Само някакви минаващи деца мило питат всичко ли е наред и могат ли да направят нещо, което все пак леко ми връща вярата, че има някакъв, макар и неголям шанс за Булгаристан и тукашния трудов народ (народ от исихасти, както малко незаслуженно казваше Деян Енев; а поп Кънчо Трънски основателно би възразил, че това са превземки). Междувременно наоколо се изрежда галерия от дебилно грозни образи като от картините на Брьогел - поне трима клошари се появяват от мрака, пулят се към пациента на паважа (сигурно за да му тафят разпиления пакет хляб и шишето, в което има дявол знае какво) и пак отплават нанякъде с торбите и миризмата си. Накрая моите хора пристигат при мен, вместо аз да ида при тях. Стоим си трима души до нещастника в безсъзнание, разказваме си медицинско-некрофилски историйки, гледаме да не му падне главата и чакаме "спешна" помощ. Накрая ни писва и един от пичовете се обажда вече не на 112, а направо на 150. Отсреща викат:

 – Няма линейка, предаваме сигнала.

Чакаме още. По улицата минава някаква кола на 112, махваме й, тя ни подминава като да сме невидими. След още време идва патрулка с двама полицаи. Минал е час  откак съм се спрял при човека на настилката. Единият полицай шибва два здрави шамара на нещастника (добре че човекът нямаше, примерно, сътресение… а може и да е имал). Адски трудно оня идва в нещо като полусъзнание. Оказва се мъртвопиян, във всеки случай е прецеждал спирт и вода през хляб (полицаят обясни, че било нова мода сред алкохолиците). Пристига и още една патрулка, ченгетата си лафят и си пазаруват от 345, лафим си и ние, а от задните седалки на втората кола се блещят лъскавите очета на някакви прибрани за през нощта човекоподобни. На-а-ай-сетне идва "спешната" помощ, един симпатяга лекар поглежда човека на настилката и казва:

 – Е, аз за какво дойдох?  – и се изнася яко дим.

В тоя момент на мене и двамата ми авери ни писва и се изнасяме без повече приказки, оставяйки спиртосания юнак на нежните грижи на нощната стража. Филм на Кустурица. Сещам се, че пак ми се пишеше някакво любовно такова – как комшията мирно си хърка, квартирантите на тавана гледат филмче с добър саундтрак, на "Симеон" ухае на черници, а пък аз бих разходил лирическата героиня по тая квартална идилия… ама май няма да го пиша днес. Щото нещо се присетих и че циганета на по девет-десет правят свирки на чичко полицай на Централна гара, докато аз се наслаждавам на бело винце и литература. В такива моменти на хората им се приисква или да се напушат, за да попаднат в страната на хобитите, или да грабнат гьостерицата. Някои като Карбовски се кефят. А милата ми баба вярваше, че истинската България е нормално място на свестни хора, където всеки е господар на себе си. "Но ние юнак ше го направиме!", хили се тихо мъртвият бай Тошо откъм новолунието. Евалла бе, Живков, както пееше един гений. Евалла, полиция, евалла бе, митница. "Дааа бидеш тиии, Ееевропооо, проооклета и триииклетааа…" Всички тия неща ми шумят в главата като на невръстен жител на града Дери, Мейн през 1958, ако ми следите мисълта. Не бе, честно ми се ще да можех или да си изкарам стихотворението (не знаете за каква фантастична мацка става въпрос) или поне да можех да направя горната историйка такава, каквато би била изпод златната пишеща машина на Рей Бредбъри… но всъщност ми иде да троша глави със сопа, защото, мама му стара, трябваше още да я има нормалната България от представите на баба ми. 

Правилно маркираш, България от представите на баба ти, а и от на много други и сегашна България, особено оот 25 години насам не си приличат!
Това са две съвсем различни Българии
Имах подобен случойв началото на 90-те Нямаше телефони, наложи се да отида до пощата Дадох си и данните, за достоверност, че не се шегувам
Беше се случило в малка сладкарница, криза, нямаха и телефон Като се върнах, човекът го нямаше Притеснената сладкарка каза, че малко след като съм тръгнал, той намерил сили и излязъл Дошла линейката бързо. Тя потвърдила случая, показала посоката , в която тръгнал, те поели по нея
Тогава все още имаше остатъци от човечност

Талантлив си! Чети и си пиши книгите и не проправяй път с "паветата" на некадърници и мошеници.Бъди здрав!

Какво да направят медицинските екипи,когато у нас има 2млн хронично болни/както стана ясно от опашките за заверяване на здравните книжки/,а останалите -не хронично болни,което пък става ясно от постоянните дългове на болниците и постоянната им заетост.Та как да се справят линейките с тази общонародна епидемия?В такива условия и човечността е дефицитна.

Алиенацията е пандемията на модерните общества. Трошици човещина са останали само тук таме. Служителите на полицията и на Асклепий са обръгнали на подобни сцени. Отдавна липсва превантивна дейност от страна на държавата и всеки се спасява поединично. Докато от екраните се лее само екшън и кръв, за каква съпричастност можем да говорим, освен от тези, все още вярващи в химери...

Представите на баба ми бяха от по-старо време. Никакви 25. Говорим за 70 години...