Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2014 03:31 - Стремеж към щастие по бургундски
Автор: mglishev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3310 Коментари: 3 Гласове:
7

Последна промяна: 08.10.2020 14:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
"1798. На един висок баир се намирам сега, сам в едно пусто село, наричат го Алванитохори. Виждам снеговете и дъждовете, и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и ми притъмнява. Виждам небето мътно. Но как да се защитя, къде да намеря спокойствие, та да ида там да живея? Обръщам се към изток - едра градушка ме удря. Обръщам се към запад - и той ме застрашава. Обръщам се на север - и там гърми и се святка. Тичам към юг - и там е смрад. Виждам вълци как силно тичат и зверове как се нижат - всички побеснели и раздразнени. Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: свобода искам в тая неволя!"  Анонимен
 
„Ще напиша книга и ще я озаглавя: Моят живот сред пенсионерите.” Брат ми
 
„Тъй ший тя, столични дегенерати.”  Отец Георги 
 
„О, Господи! Ох, шибан ден!” Рашелия Дилбазова
 
„И тъй, един прекрасен ден завършва с гняв.”  Толкин
 
„Боят е миг от войната.”  Поручик Георги Ст. Георгиев 
 
„Кустурица, братле!” Боян   

  Денят на естета Глишев протече според всички правила на изкуството да се живее по бургундски. Под „по бургундски” естетът има предвид като в бургундския двор от петнадесетото столетие – сред дами, соколи, новели, турнири и лютни. Бе прекарал прежната нощ в това да предъвква злобни мисли към една от любимите си жени, както и в дълбокомислени разговори с верния Бегемот Афанасиевич, по-популярен като добрия крал Йойстейн. Сетне естетът поспа два-три часа, когато му се наложи да прекъсне лунносънните си видения, за да си вдигне прелестно рунтавото д. и да иде заедно с подпоручик Тарабов и с г-н Председателя да преговаря за работа по изискан и добре замислен проект (каквито са всичките му проекти), уви, с едни жалки мерзавци. 

Жалките мерзавци бяха някакви кретени от т. нар. ВМРО – изключително примитивни лица – които закъсняха с четиридесет минути за срещата. На идване дори не се извиниха, а започнаха да си бъбрят за някакви отвратително скучни македонски убийци от първата половина на жалкия двадесети век. Явно на мерзавците не им се разговаряше за пари, срокове и договор, пък и не оцениха всичкия блясък на идеите на Естета, Председателя и Подпоручика. А времето е ценност. Основна черта в характера на истинския естет е чувството за такт, мяра и пълна нетърпимост към мутри и дебили, да не говорим пък за простаци. Така че естетът Глишев с очарователна усмивка излъга, щото бил имал още една делова среща и се изнесе от несполучилата такава, с което се надяваше да е дал на другарите си в борбата лек иширет (турска дума, означава „знак”, а не, например, намек), че цялата работа смърди на изгоряла гума (absit omen). Тръгна си, мислейки прекрасни неща за друга от любимите си жени. 

На прибиране у дома естетът завари великолепно човешко говно (тоже тафтак нарицаемо) във входа на кооперацията. Беше немислимо да се очаква, например, от съседа Вальо (един трагически величествен образ, който по-долу ще заеме полагащото му се място в настоящата колкото потресаваща, толкова и правдива повест за бургундското житие на нашия естет). С присъщата си проницателност героят на хрониката ни се досети, че някой интелектуално затруднен комшия е оставил вратата към улицата отворена, с което все едно е поканил злото в дома. „Нека праведният влезе”, гласи заглавието на един изискан шведски хорър. В случая естетът осъзна, че гледа просто субпродукт от предснимачната подготовка на „Нека праведният се изсере, щом така и така е влязъл”. И доколкото блажени, а вероятно и праведни са само нищите духом, то колко ли праведен трябва да е човек, за да се изтропа в нечий вход? Може би субпродуктът беше знак на някаква особена благодат или вИлика милост, както иронически благочестиво би се изразил подпоручик Тарабов? Увлечен в тези и подобни размисли от по-скоро теологичен характер, естетът се качи до апартамента си, слезе обратно с един брой „Култура” и още един „Литературен вестник”, и смирено заличи следите от праведност във входа. Естетът облича дори праведността в литературна форма, а в  това нещастните концептуалисти никога няма да бъдат способни да вникнат, защото бедните им души са ялови като утробата на доскоро обичана жена. А не е ли всяка праведност просто опит за придаване форма на пустотата? Но дяволите да го вземат, как само смърди тази пустота… 

След известни хигиенни действия, естетът се зачуди дали пък да не обядва. Тъй като дори пустотата на истинската праведност не може да наруши апетита на един естет, то естетът подкрепи тялото си с добре приготвена риба и леко, така да се каже, дневно вино. Денят вече можеше най-сетне да започне истински, защото в крайна сметка какво е денят без творчество? Едната си статия нашият естет не искаше, а другата – не можеше да напише. Но създаде поредица блестящи инвективи относно необходимостта да бъде възобновен паметният Паметник на героичните Първи и Шести полкове от Желязната софийска дивизия. О, как бичуваше естетът правителствата на страната си! Миналите, настоящето, а даже понякога и бъдещото. Защото нашият естет е не само прекрасен, той е и проницателен. В такива мигове на литературно величие той вече не беше просто естет, а съдник на нравите на цели епохи, инквизитор на националната съвест, поет на оправданото възмущение, истински Цицерон! 

След безсмъртни фейлетони и знаменити (в бъдеще време) филипики, естетът си почина, изяде една ябълка в знак на предизвикателство срещу тиранията на фактите, почеса лоялното си куче по ушите и продължи да пише, но този път – превода си на староанглийската поема „Юдит”, един възхитителен резултат от християнската среща на англосаксонския варварски дух със старозаветната педантичност на някогашните юдеи. Няколко часа и трийсетина стиха нататък естетът осъзна, че по-нататъшната работа е невъзможна. Съседите му от горното таванско стайче – симпатична двойка на млад режисьор и още по-млада кандидат-актриса – започват вечерния си вой. Не, не ставаше дума за размножителните дейности на двете влюбени създания: към звуците от подобен род дейност естетът се отнасяше с ренесансова снизходителност и даже му бе минавало през ум да им се наслаждава, пускайки си някоя класическа порнографска лента като например „Мълхоланд Драйв”. Уви, бе дошло време да се репетира. Двойката бездарно и кресливо разучаваше някакъв безподобно гнусен дял от „Бесове” на Достоевски, а истината е, че нашият естет по естетически причини ненавижда творчеството тъкмо на този класически автор от великата северна страна. Не можем да не отбележим, че понякога прекалено близкото съседство между литературата и театъра, макар и твърде флорентинско, ебава мамата на литературата. Докато двете лястовички издаваха кошмарните звуци на пикираща немска Щука, естетът внимателно обмисли отмъщението си. Металика? Вулгарно. Речта на Хенри Пети преди битката при Азенкур в изпълнение на Кенет Брана, съпроводена с подбрани шумни потпури из опусите на Хауърд Шор? Изтъркано. Затова естетът просто даде воля на топлия си баритон, рецитирайки мрачни пасажи от Толкиновата „Легенда за Сигурд и Гудрун” с най-аристократичното британско произношение, което можете или по-скоро не можете да си представите. Битката на красивите островни и зловещите континентални звуци продължи известно време при променлив успех, но накрая противникът сви знамена (и гърла), така че естетът можеше да се върне към собственото си творчество   

в най-щастливия час на нощта,  

както е казал партийният лирик. 

Но тъкмо отново да потопи перо в клавиатурата, естетът долови божествения мирис на… да, на пържен черен дроб. О! Dulce et decorum est да забиеш зъби в дроба на Прометей, още топъл, току-що изваден от тигана! Докато естетът се унасяше в сладостни представи, миризмата взе да се променя, придобивайки все по-отчетливите нюанси вече не на пържено, а на прегарящо и то не дробче, а производно на метафизично праведната пустота, спомената вече по-горе в настоящото изложение на тези чудни и страшни събития.  – Ай сиктир! – благоволи да процеди през зъби естетът, давайки воля на воинската си страна. Погледна през прозореца. Пожар нямаше, поне не видим. Дворът тънеше в мрак и тишина, но и във все по-тревожна зловонност. В този момент откъм стълбището се разнесе тропот на копита. Истина е, че нашият естет бе написал две стихотворения за черната мекленбургска кобила на злия крал Херла, трополяща по стълбите на кооперацията, но в случая по-скоро някой навън се опитваше да разбие дървена врата с юмрук. 

– Охо! – каза си естетът-воин – Охо! Не стига, че тия келеши от ВМРО ми загубиха времето, че имаше шибано лайно във входа, че трябваше да слушам репетицията на некадърниците от тавана, че любимите ми жени са все недостъпни, ами и сега някой хем подпалва къщата, хем троши вратите! На бой! На бой, нещастници, о, кучи синове, панирани гурели на умрял бял кон, жалки израстъци от гангренясала отрова, вие, проядени от гонорея бастардоиди на болни от проказа червеи! Бойте се от гнева на архиестета Глишев, който идва да въздаде справедлива мъст и да го начука в хладните задничета на мъртвите ви дечица върху майчините им гробове! 

С този забележителен боен призив воинът Глишев изскочи на стълбите, но там враг нямаше. Имаше стадо объркани и красиви съседски дъщери и го имаше, разбира се, съседът Насо, огромен мъж, пантагрюелистична фигура, истински добродушен и мил гигант, гол до кръста и стиснал в ръка чук. Подобен на бога Донар, той с още един удар разби вратата на съседа Вальо (чиято поява ви бе обещана много по-рано). Откъм Вальови блъвна дим, бял, гъст, непрозрачен, отровен и мазен като френско кисело мляко. Глишев разсеяно реши, че това е най-мордорското нещо от този безспорно дивен ден, а следователно – и достоен обект за естетизация: Донар разбива вратите на Ада… а отвътре изскача кашлящото кученце на Вальо и се изстрелва надолу по стълбите с вой, какъвто може да нададе само полуотровена с дим единайсетгодишна болонка. 

Без повече естетизации съседът Насо и естетът Глишев се гмурнаха в белия дим, кашляха, псуваха, намериха прозореца и го отвориха, изключиха печката, заляха забравения тиган с вода и се опитаха да намерят съседа Вальо. А Вальо седеше на ръба на леглото си в естетска поза на св. Себастиан или млад Буда, обграден от бавно разсейващ се бял дим, с блажена усмивка на ангел, очевидно фиркан до козирката – и дори нема приличието да се покашля. Съседът Насо нарами обекта на почит на цяла Индия и го изнесе навън към двора, а след тях се понесе и замаяният естет Глишев, който от толкова много метафизика вече не беше сигурен точно на кой бодхисатва да се моли. Много праведна пустота, много нещо. 

Свежият нощен въздух окончателно повреди съседа Вальо, който с приятна усмивка започна да разправя весела историйка за това какъв пушек се бил вдигнал някога, когато покойният баща на съседа Насо бил рязал някакви неща с флекс. А самият Насо, който се беше държал повече от великолепно, само кашляше от дима. Болонката на съседа Вальо бе хукнала към улицата да си търси щастието.  – И добре е направило, хайванчето – отсъди милосърдният естет, след което се прибра в дома си. Разтревоженият баща, старият естет Глишев спеше спокойно. Докато спокойната майка, самата естетика Димчева веднага предложи на сина си чаша бяло вино, а за всеки случай – и глътка мастика. Не вода и не кисело мляко, било то и френско, а именно избор между вино и мастика. Впрочем, подобава на воина да надигне двуухата чаша с несмесено вино след победа в дим и огън, и спасяване на ранен боен другар. Любимите жени също трябва да научат това. Естетът прие от всичко по глътка, след което се почувства още по-смел от обикновено. Целуна майка си за лека нощ и се оттегли обратно в покоите с надеждата, че десетгодишният кокер-шпаньол Брека (също естет по своему) не е внесъл, да кажем, бълхи в леглото. 

Обратно в любимата си стая, сред царствения мир на книгите, естетът си пусна цигулковите концерти на Бах и седна да напише настоящата красива и достоверна хроника. Докато Бах и естетът изпълваха нощта със смисъл, откъм таванчето се разнесоха размножителните звуци на симпатичната млада двойка. Глишев намали Бах, заслуша се с наслада, мислено поздрави любимите си жени и си каза, че прекрасният живот по бургундски е в това да намираш радостта, където и да се крие.   



Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mglishev - И към това:
26.08.2014 04:21
Бах: https://www.youtube.com/watch?v=0FdNlhZAYBE
цитирай
2. ard - Хуморът е заразителен:)
27.08.2014 02:34
Много се смях на това Ваше произведение. Можете да напишете цяла серия с продължения!
цитирай
3. mglishev - Надявам се да не мога :)
29.08.2014 00:39
Такива дни се запомнят, но са все пак малко изтощителни.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8625009
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата