Замислени, над нечии следи

навеждат се главите на схоларите;

така вървят нещата от столетия

и всеки път бил, казват, вече извървян.

Да се вълнуваш там от класицизми,

от страст, от пролет във сърцето,

от блясъка в очите на любимата -

това минава за изтъркано.

Да страдаш от раздяла и да молиш

за милост и благоволение е толкова

клиширано в очите на глупаците,

че може

единствено да се сравни с еснафската

наслада на буржуя нейде в залите

с полузабравени шедьоври по музеите.

Това са днес презрени удоволствия.

                    

А би подхождало лицето ти тъй точно

на някой златен стар триптих с Мадоната

от майстори-бургундци правен трепетно,

оставен днес

на милостта на групи от немислещи

туристи с хищни фотоапарати.

Чертите старомодно правилни

и ясното чело, цветът съкровищен

в косата ти, извивката на устните -

за мене си остават, щом затворят се

вратите на музея привечер.

И тази прелест, по канон изваяна

си заслужава най-конвенционално

да бъде възхвалявана във стихове.

Точно от такава тематика има нужда не само литературата, ами и културата!!! Време е за неокласицизъм и здравословен консерватизъм, че иначе лодката много се разклати и ценностите аха-аха да се изсипят!

И аз така смятам.