Помислено набързо

Не ми е днес до езера и сънища –
това са сенки на любови недомислени.
Усещам се по-гладен, по-зъбат,
с една глава съм по-висок от вчера.
Заради няколко прохладни светли погледа
под Магеланов облак лумнала коса,
заради смях, сметана, винени желания,
заради пресен сняг по бялата ти кожа
заради меката ирония в гласа
ми се прищя отново да токувам
като глухар, като паун. Лъв питомен
в персийските гранатови градини. 




Познато 
(Il giovane Giovanni)

Разбира се, че някъде бях виждал
това лице от светли тонове
с едва очертаните устни и погледа
наполовина – как ли не – мечтателен,
наполовина пълен с пиемонтски скепсис.
Естествено, гласът ме изненада,
китарата почти се подразбираше,
очите може би не бяха чак прозрачни,
но някъде бях виждал тези линии,
овали и дъги, и, да, усмивката.
Почти се сетих. Не във Пиемонт,
по-скоро във Ломбардия и Вйнето,
или в тосканските продълговати зали.
Във всеки случай някъде в музеите
на старата обичана Италия
от някоя стена небето дири
това, то, същото лице,
което се усмихваше и в София. 




Помислено навън

Добре, допускам, че увлечен. Но в какво?
В идея някаква мъглява, в сноп лъчи,
под ъгъл правилен върху лицето паднали.
Или в съвсем реалното усещане
за личната Елизабет в сърцето,
с коса от бури, огнедишаща,
потапяща Армадата в очите си,
създателка на кротки адмирали,
каквито, знаем, лесно би и имала.
Така че – да. Във същата. 




Лиричният следобед на чиновника

Денят изтича бавно. Петмезено прокапват часовете ти
и си оставаш буден пред монитора,
единствено защото пообсебен си –
смалявай, да, смалявай от приличие,
не си признавай цялото обсебване.
Откриваш, че на трийсет и без малко,
е, също както беше и в шестнайсетата
отдавнашна, но сладостна година,
проводено с присвиване в гърдите ти.
След всяко сухо „chиre Madame” промъкват се
в служебната ти поща най-безсмислено
по няколко прекрасни прилагателни
за твое малко гузно забавление
и ужас на колегите от Франция.