с британската войска
с христово знаме артур потегля в блясък
от лондиниум в хиляда дълги кораба
с поличби на несигурност и слиза някъде на изток
в страна все още обитавана  от грозни стари богове и диви люде в страх сърца от злоба
духове настръхнали артур им носи
слънцето на плаща си шегува се с войската
и не обича варвари а въздухът е хладен жените са се скрили
всички някъде в горите даже дивечът
изчезнал е а златото и виното
остават си назад в земите дето
още лято е защо дойдохме тук
където гледат ни единствено душите
на отхвърлени от рая и от пъкъла
нещастници след много дни
ако са дни проклетите студени часове
в мъглата давеща войската вижда мъж единствен
воин подпрян на копие
облечен в светла ризница загледан някъде
над всички знамена артур напред излиза
и го пита храбрецо кой си
вярваш ли във бога а онзи само свива рамене  и вика краля с жест
почти приятелски артур го доближава
онзи казва му отблизо нещо тихо
и привеждат се на краля раменете  един след друг продумват
нещо двамата след всяка дума сякаш
състарява се христовият поборник
и накрая  ръка протягат
всеки подарява на другия излишното си
копие артур отива бавно
при войската си на запад повелява
кротко връщане на всички разтревожени въпроси отвръща  суета прозрял е всичко по-мъдрият от мен
далеч по-храбрият мъжът на скърби  доблестният беоулф  

Глишев, ако беше мома, щях да те залюбя ;) хах

Хареса ми суроволстта, "поуката" и "тва" за суетата - да се замисля трябва също аз!

Това е идея за есе, всъщност.