Първо, съвсем субективната забележка, че Одисеята е може би най-красивата и най-увлекателната старинна епическа поема изобщо. И то в българския превод на Георги Батаклиев, който може и да не е съвършен, но си остава прелестно четивен, въпреки или дори заради ексцентричните "бици", "бузи" и "дари" вътре. На неин фон "Илиада" е жестока и тъмна, "Беоулф" е направо безнадежден, "Комедия"-та на Данте, макар и божествена, е бъбрива, а за Волтеровата "Анриада" вероятно не сте и чували (тя е хубава, но все пак не е "Одисея").

Одисеята е пълна с море и слънце, с гостоприемство, щедрост и печени мръвки край огъня. Когато Одисей и Телемах плачат, знаем, че ще се утешат. Знаем, че са смъртни, но че животът им е пълен и българският коментатор е прав, когато казва в предговора си, че Омировият човек живее по прост, силен, истински и обикновен начин, който може би вече не може да бъде повторен в историята. Без да има картинки или без да е съкратена или адаптирана, Одисеята може да запали всяко умерено будно дете по истории за пътешествия и фантастични срещи. 
Бележките, които ще прочетете тук, най-вероятно са хрумвали на стотици читатели и коментатори още в Античността. Блаженият Августин би нарекъл подобен интерес към измислените герои безплоден, но Тукидид или Робърт Грейвз биха оценили любопитството към детайла като възможност да разберем нещо не толкова за самите персонажи, колкото за средата, в която поемата е създадена и "консумирана" за първи път.


1. Храната на Одисей
Обърнете внимание: хляб, печено месо и вино познават хората. И то не всички хора, а живеещите в градове, подчиняващите се на зевсородени царе, спазващи законите на гостоприемството. Хлябът и виното правят човека истински човек. Хората са "хлебоядни". Специално чистите меса са привилегия на царете - което не е чак толкова елитарно, защото при Омир почти всички са царе, ако ще и просто да са стопани на собствен дом. По-простите хора (колкото ги има) ядат отново хляб, пият вино, но освен месо, хапват и карантия. Особено козе шкембе, пълнено със сланина и кръв, препечено на жар.
Омировите "варвари" ядат ту вълшебни лотоси, от които губят паметта си, ту само млечни продукти. Сирене, извара, прясно мляко - това е храната на циклопа Полифем и на всички, които не познават или просто нямат хляб и вино. Хранителните навици различават "хлебоядните" хора от "варварите" и донякъде може би донякъде свидетелстват за наличието на αἰδώς, "срам" - това е благородната въздържаност от позорни постъпки и съобразяване с божиите закони.

2. Храната на боговете
Боговете, разбира се, имат амброзия и нектар. Но също така се наслаждават на пиршества, където за тях биват горени бедрени кости, обмазани с лой (това ще намерим и при Хезиод). Човек се пита дали амброзията не е именно кости и лой, изгорени в чест на Олимпийците, с малко сол или тамян за аромат. Като знаем, че и нектарът може би по някакъв начин е свързан с νεκροί, мъртвите, както и че боговете не могат да бъдат видени в истинския си вид от човек и той да остане жив (дори благосклонната Атина е преобразена пред любимеца си Одисей), нещата си идват на мястото. Мъртвите може би ядат асфодели (но и лочат кръв при жертвоприношенията), част от варварите може и да се наслаждават на лотоси, от които губят памет (което ги оприличава донякъде на мъртъвци, на "чужди"), но и божествената амброзия, макар "девет пъти по-сладка от меда", не отказва Олимпийците от мас, кръв, дим и пепел. И от възливане на вино по земята, разбира се. Хезиод има доста ироничен коментар относно лойта и костите, но това е чуждо на Омир. При него просто има разлика между човешка и божествена храна. Дори богинята Калипсо, която дели леглото си с Одисей (дали също преобразена в смъртен образ?), се храни пред него с амброзия, но не му я предлага; макар да би искала - но амброзията би го превърнала в безсмъртен, а за подобни неща е нужно съгласието и на другите богове. Безсмъртието на блажените богове и тяхната божествена храна са един вид табу. И може би се родеят с "диетата" и изобщо със "статуса" на мъртвите. 

3. Хаос в Итака
Епосът не е само приказка, нищо че вече не е истински, дълбок, религиозен мит. Някъде между мита и приказката се намира легендата, която си е почти хроника. Шлиман е доказал, че това е точно така. Тоест - битът и политиката в Одисеята може и да не отговарят действително на бита и политиката от истинската микенска епоха, но вероятно са разбираеми за по-късния, по-примитивен Омиров период на дорийците.
И така, в Итака няма власт. Цар Одисей е заминал на война с няколко корабни екипажа. И ще отсъства двадесет години. Още преди Троянската война Одисей е цар, макар че баща му Лаерт е жив и здрав (и дори не е състарен - Лаерт отпада и побелява едва няколко години преди завръщането на сина си, когато Одисеевата майка умира от мъка по въпросния син; и дори тогава старецът стопанисва свое лозе, досущ нашите собствени дядовци). Докато Одисей отсъства, в Итака не се събира народно събрание. Женихите на Одисеевата жена, царица Пенелопа, са един вид "царе", но не на царство. Това са стопани на собствени домове, "царе" на имотите си, "царе" от различни краища на Одисеевия остров, на околните няколко скалисти островчета (Кефалония, Сама, Дулихий, Левкада, Закинт) и крайбрежието на съседен Епир. Тоест, ако Одисей (и преди него Лаерт) е истински цар на няколко острова и ивица земя на континента, а над него стои по-могъщият цар в Микена, "Одисея"-та може би представя онова, което може да се нарече "микенски феодализъм" - система от върховен владетел на почти цяла Гърция, местни царе на ахейски племена и малки "царе" по стопанства. Последните се опитват всячески да бранят или да възстановят своите "стари свободи", за да ползваме истински феодални термини. Женихите на Пенелопа искат не само нея, но и още няколко неща: първо, да няма народни събрания, за да не ограничава нищо самовластието им; второ, някой от тях (вероятно Евримах, син на Полиб) да стане наистина цар, за да не продължи трайната династия на Аркезилай, Лаерт и Одисей, потомци на Хермес, Зевсов син; и трето, да съсипят с пировете си имуществото на Одисеевия наследник Телемах, така че той да не бъде по-богат от другите "царе" на острова (при все че всички са ахейци, а не дорийски нашественици по буквата на епоса, записан по волята на атинските Пизистратиди). Възможно е трудният брак с царицата да осигурява по-високо положение за щастливия жених. Най-сетне, женихите стигат до идеята за убийство на Телемах, Одисеевия син.
Тоест, имаме картината на група аристократи, които не искат царска власт, арбитраж за брак (никой не смее да пита Икарий, бащата на Пенелопа за мнението му) и изобщо никакъв авторитет над себе си.

4. Семейството на Одисей
В шестнайсета песен Телемах казва, че в неговото семейство няма братя: всеки син е единствен на баща си. Лаерт е единствен син, Одисей е единствен син, самият Телемах е единствен син. Това обаче не значи единствено дете. В петнайсета песен Одисеевият роб, свинарят Евмей споменава, че е бил отгледан заедно с Ктимена, сестра на Одисей, по-късно омъжена за знатен мъж от остров Самос (или може би Сама, близо до Итака). А изглежда, че сред дорийците от Омировата епоха са съществували различни традиции относно Одисеевото семейство - защото е съществувала и поема, наречена "Телегония", в която основен персонаж е Телегон, втори син на Одисей, но не от Пенелопа, а от магьосницата или богинята Кирка (Цирцея). Възможно е Телемах (Далекобойният) и Телегон (Далекородният) да произлизат от прозвища на стрелеца с лък, моряка Одисей. 
5. Разумът на Одисей
Отделно за семейството си струва да се отбележи, че е под закрилата на Атина, въплъщение на мъдростта. Богинята разговаря с Одисей, Пенелопа и Одисей, съветва ги, насърчава ги и изобщо се грижи за тях. Самият Одисей пък е правнук на хитрия Хермес по пряка мъжка линия. И не само Одисей постоянно е нарничан "хитроумният", "находчивият" и "многоопитният", но жена му и синът му също са все "разсъдливи" и "разумни", както често са назовавани и думите им. Разумът, а с него и благочестието (в противовес на "безсрамието" на женихите) са основна черта не само на героя, а и на цялото му семейство, обичано от повечето богове - и най-вече от тези, свързани с мъдростта. Дори съмнението, тази иначе драматична характеристика на ума (в епосите, трагедиите и в много свещени текстове проявата на съмнение е проблематична), придобива стойността на добродетел, когато идва от Одисей и близките му. Атина не се гневи на Одисей, а му доизяснява замислите си за негово добро - а е рязкост божество да обяснява намеренията си; по същия начин самият Одисей не се гневи на сина си и жена си, когато те се усъмняват в него или просто го изпитват - а мотивът за неразпознаването като повод за трагична развръзка е доволно познат от епическата литература, при това не само гръцката. Но Одисеевото съмнение е само още една от проявите на разума.
Възможно ли е в постоянните епитети като "разумен", "разсъдлив", "хитроумен" и т. н. да намерим не просто Омирова симпатия към Одисей и близките му, а и един вид политическо мислене? Царят и родът му като противовес на "старите свободи", на безредието? При завръщането на Телемах към Итака, птицегадателят Теоклимен уверено предсказва, че Одисеевият род ще продължи да властва над острова. А Омировите гадатели никога не се лъжат.

6. "Менелаида" и "Евмеида"
Менелай и Елена по неволя стигат до Египет след края на Троянската война. За да се добере до дома си в Спарта (недалеч от Микена), Менелай се преборва с морския старец и бог Протей. Елена пък получава дар от лечебни билки. След Омир ще има автори, които да пишат за приключенията било на Менелай, било на аргонавтите по африканския бряг. Тоест одисеите са повече от една. Не е лесно да си ахеец, връщащ се от Троя. 
Не е лесно дори да отглеждаш свинете на Одисей. Евмей разказва дълга и заплетена история за попадането си на Итака като Лауертов роб. Дали не е имало поеми за скитанията на Менелай и Евмей?


И това са само най-дребните, видими на повърхността интересни моменти в поемата. Тя е пълна с хиляди любопитни детайли, макар че може би най-силно в нея остава пълнокръвието на персонажите. Дори свинарите на Омир са божествени, както казва един прекрасен класически филолог.

Самият Омир нарича свинарят "повелител на мъже" и "богоравен".
Токущо публикувах пост "Кон ли е Троянският кон", където изповядвам и обичта си към "Одисеята".