ако има истински поет той трябва да е джон милтън
добре образован и широкоскроен
нищо че е един от еретиците на инак фанатично време
защитник на крайностите на своя народ не заради някакво недостойно умиление 
а от републикански принципна страст (тази любов е по-силна от всяка друга
пък и кога поетите не са се вдъхновявали от миризмата на кралската кръв)
на младини способен да общува и с декадентите заради културата им
(та кога поетите дори да искат да са праведници не са успявали
да примирят някак религиозната си фантазия с възхищението пред картини и книги
а после нека някой разправя че хората на изкуството били неразумни)
на старини вече сляп
(каква разкошна метафора за липсата на интерес към баналното)
диктуващ на дъщеря си огромната съвършена поема за рая и ада
(разбира се че младата невинност трябва да служи
за писарка на небесното вдъхновение
и разбира се че милтън е наследникът на делфийската пития)
ето го как преразказва неща изписани с облаци по самото небе
историк на величествените битки между безплътните сили
случили се преди началото на нашия скромничък свят
и способен да прокара ересите си съвсем между другото
в кънтящи ямбове (за първото човешко непокорство и плода
на запретеното дърво) дори и без да става дума за грозното очарование
на нашия извечен враг когото милтън без да иска описа тъй неустоимо



Милтън всъщност е още по-забележителен с не толкова прославената си поема „Възвърнатият Рай“, защото нейната тема е по-трудна, а той и там се е справил добре. Докато „Изгубеният Рай“ все пак предлага грамаден сюжет с перипетии и сражения, подобни на Омировата „Илиада“, то новозаветната история е доста по-камерна. Но в нея Милтън показва евангелската драма на срещата между Дявола и Христа като сблъсък на две великолепни реторики и като свързана с историята на целия дотогавашен свят. Умението на поета е несравнимо и на негов фон дори ярката светлина на Шекспир понякога избледнява. Но е разбираемо защо „Възвърнатият Рай“ и „Светлината на света“ (от Едуин Арнълдс) отстъпват по популярност пред „Изгубеният Рай“ и „Светлината на Азия“. За Христа не само е най-трудно да се пише, но и най-трудно да се чете. От светските автори може би единствен Казандзакис се е справил така, че хората наистина да искат да се доближат до неговата версия на Спасителя. Милтъновото величие и благородство обаче остават недостигнати. Дори големите композитори не са създали музика, която да предаде усещането за необятност, което той внушава.