„… една звезда, останала от лятото“
„… самотна бяла звезда“ 

Това злато не е на мъртвите; живо е
и докосването му не носи прокоба,
макар пак да е злато, което не можеш да имаш.
Дали някой би останал безразличен пред него?
Кой не би искал тази стрела да го настигне,
за да прокара длан по белите й пера?
Кой не би вдигнал този пръстен с прозрачен камък в дланта си
или не би искал да стопли метала в длани,
да го прекове в пламтящия меч на серафима
(меч, огъващ се като стенещия език на лъжец от Дамаск)?
Никой ли не би слушал гласа, отпламтявал с изгревите?
Кой не би искал да събере в кристален съд
студените лъчи на тази бяла звезда (така ярка над хоризонта)
и да ги смеси с вода от касталийския извор
за тогава, когато всяка друга светлина би угаснала?