Лъвът беше стар; той искаше, но беше забравил как 
да скочи в бездната. Отчайваше се, че вече не знае  
как да царува над собствената си гора. Лъвът 
вече дори не можеше да плаче, боляха го ставите. 
Глиганът дойде при него и му каза: – Господарю, 
дай на мен, виж как се прави. Не е никак трудно, лъве, 
щом едно обикновено прасе го може, значи ти направо 
ще прелетиш отгоре. А лъвът му отвърна: 
– Добри и верни глигане, надскачаш си свинската сянка, 
но ми върна куража, припомни ми кой съм. Всеки 
лъв е лъвът на свети Марк, всеки от моята порода 
е тайно в себе си мантикора, ние имаме крила, 
глигане мой. Ние сме всъщност сфинксове, имаме човешки лица. 
– Щом е така – зарадва се глиганът – щом сте сфинксове, 
то не може ли и глиганът да стане свинкс, господарю? 
– Може – усмихна се старият лъв – Ти вече си цяло малко лъвче, 
добри и верни глигане. И двамата скочиха заедно.

heey