Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.09.2010 21:30 - БОЯТ НАД ПЕТКО КАРАВЕЛОВ И РАЗСТРЕЛЪТ НА ОФИЦЕРИТЕ - ПРОСТАТА ИСТИНА... ПОДПОЛКОВНИК ФИЛОВ Е БАЩА НА БОГДАН ФИЛОВ...
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 1581 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 06.09.2010 21:43


. Защото в това време, докато регентът Стамболов си почивал от тежкия ден, прекаран на телеграфната станция за новини от Русе, “случи се това ужасно и срамно нещо, което остави петно върху епопеята на тази велика епоха: побоят на Каравелова./64, 593-594/

Иван Стоянович разказва за нещата малко преди побоя така: “Заедно (с поручик Фичев) стигнахме в Джамията. Беше вече тъмно, по големия двор на затвора се мяркаха безшумно хора, прилични на призраци. Между другите познах Каравелова, изправен до една стена. На няколко крачки по-нататък крачеше Паница, възбуден, и псуваше. Той бе пиян; пиян бе и Фичев. Когато те се събраха да приказват насаме, мина ми през ума, че те готвят за тази нощ нещо страшно. Понеже моята власт не стигаше, за да преотвратя злото, аз се затекох при регентите. Те живееха на улица “Московска”. В една стая заварих тук Захария Стоянова и Д. Петкова, които чакаха, щото регентите да свършат вечерята. Аз им съобщих своите лоши предчувствия; Петков скочи веднага и каза, че Паница е наистина голям вагабонтин и може да извърши някоя непоправима пакост; Захари възрази, че нямало да бъде голямо чудо и че ако осъмнем с няколко предатели по-малко, от това България не може освен да спечели: той изказа това със свойствения му циничен хумор на пелтек. Петков и аз обаче решихме да обадим на регентите и да искаме тяхната намеса. Когато Стамболов ме изслуша видях, че е развълнуван. Той ми каза, че арестите станали мимо него, по настояването на Радославова и Николаева, и че до тях трябва да се отнеса, за да дадат нужните заповеди. Аз тръгнах да диря Радославова, но беше вече късно: скандалът бе станал.” /64, 595/

С камшик в ръка пияният поручик Фичев обикалял арестуваните и ги шибал един по един, но най-много Каравелов. А Стефан Стамболов, вместо лично и веднага да се намеси, праща Иван Стоянович да търси Радославов. Същото “въплътено зло” Радославов, от името на когото (и на регента Стамболов, естествено, който е главнокомандващ) военният министър полковник Николаев изпраща следната телеграма до майор Рачо Петров.

                      Майору Петрову.

Вие се назначавате главнокомандующ на Възточния отдел с права на главнокомандующего. Щом стигнете в Русе, назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички мятежници и разстрелят в 24 часа. Вам ви се дава право да потвърдявате присъдите. На мнение съм унтерофицерите от пионерни полк да се разстрелят до един, а от войниците на 5 един.

                                  Полковник  Николаев.” /64, 597-598/

Ужасна телеграма! Създава се съд, но в заповедта за неговото създаване биват определени смъртните присъди, които той е длъжен да произнесе. Подполковник Филов бил на смъртно легло; на гърдите му зеела грозна рана. Оставили го без помощ, да си умре без присъда. Но майор Узунов внесли в съдебната зала на носилка, премъкната по улиците на града. Разстреляни били майор Олимпий Панов, майор Узунов, капитан Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручиците Кожухарски, Трамбешки, Данев и гражданите Тома Кърджиев и Александър Цветков.

Понеже заповедта на военния министър била изменена, смъртните присъди трябвало да се утвърждават от Регентството. Загрижен за репутацията на своя вдъхновител, Симеон Радев ни съобщава: “Цялата нощ, види се, Стамболов не бе можал да заспи, терзан от мисълта, че в тая минута смъртта витае над няколко злочести и заблудени синове на България, някои от които му бяха сподвижници в миналото и другари… Стамболов искаше да спаси поне Панова, най-милият му приятел от младини, и не успяваше… Докато тоя спор се водеше с горещо и развълнувано слово от страна на Стамболова, с известно раздразнение от страна на партизаните на строгостта: Радославов, Николаев и др., Муткуров режеше късове от хартия и правеше от тях гълъбчета. На няколко пъти само той със своя муден глас на флегматик пресече Стамболова и му каза лаконически: “Няма разстрелване, има оставка.” /64, 603/

С оставка заплашва Муткуров, страхотия някаква. Една оставка срещу главата на Олипий Панов! И после ще се носят легенди, на които Илия Бешков също се е поддал, за голямата лична мъка и драма на Стефан Стамболов, преживяна заради Олимпий Панов! Не вярвам в никакви дълбоки душевни терзания на диктатора; няма факти, които биха ги доказали. Той е неспасяем властолюбец, подчинил целия си стремителен живот на диктаторските си амбиции.

Разбира се, майор Олимпий Панов му е бил приятел, особено силно обичан от майка му. Но нима действително не е могъл да го спаси? Какво е налагало с такава светкавична бързина да се предопределят и заповядват смъртни присъди, да не би да се е разбушувала тотална гражданска война? Знаел е Стамболов, разбира се, че ако действува по законния ред, Русия и европейските сили са щели да предотвратят разстрелите. Руското правителство пробвало, намесил се и германският консул в Русчук, предупреждавайки Мантов, че може да последва окупация. На неговото предупреждение окръжният управител, разбеснелият се Димитър Мантов, самонадеяно рекъл: “Не се боим от никаква окупация. Нека заповядат русите, ако им отърва.”

За своята диктаторска власт мислел и се грижел Стамболов, а не за живота на българсите офицери. Но аз, въпреки фактите, бих се запитал и така – нима не е възможно Стефан Стамболов все пак да е обичал на първо място България? Няма как да се проникне в най-интимната мотивация на който и да било друг човек. Затова не мога по принцип да изключа този вариант. Но ако – повтарям, въпреки фактите и особено приказките му за предпочитаната окупация – този вариант е верен, той при Стамболов е неразделно преплетен с фанатичното му собствено убеждение, че няма в България човек, който да е равен на него по своите способности да управлява държавата и народа. Но дори това също да е вярно, дори Стамболов да е бил несравним и незаменим, той пак си остава стопроцентов диктатор, безжалостен към живите хора, оказали се негови политически противници. Лично аз винаги бих предпочел интелектуалната, нравствената и политическата позиция на Тодор Икономов.

“Престъпление против отечеството ли е – размишляващо пита Икономов – да мисли българинът, че не трябва да се забравят благодетелите и че с тях всякога трябва да (се бъде) в добри и близки отношения?… Ако вам е износно да проповядвате против Русия вражда и черна неблагодарност, след като сте се показвали по-преди най-добри техни приятели, за да се скривате от всяка отговорност под това приятелство, а сега, за да избегнете от тежката отговорност пред освободителите за страшните си злодеяния, вие можете да поддържате вашите калпави мнения в пределите на закона, доколкото ви е угодно. Ние или ще се смейме на вашата глупост, или ще жалейме за вашето дълбоко заблуждение. Но да ви запрещаваме да имате различни от нас убеждения и да изказвате, по който начин и да е, тези убеждения; да ви наказваме с най-люти мъки за вашето разномисление, това ние всякоги ще считаме за престъпление и против закона, и против правото, и  против свободата, и против напредъка…Не страстите ще слушаме ние в отношенията си с нашите съграждани като вас, а веленията на закона.” /39, 434-35/

Удивително за следосвобожденска България е явлението Тодор Икономов като мислител и държавник! Аз го споменавах досега, но пак без чувство за излишно повторение ще кажа, че той стои с десетилетия напред и по-високо с демократичните си възгледи за обществото и правовата държава, особено за правата на човека. “Хвалят се нашите сопаджии, че с мнимата си строгост, която не е освен страшен произвол, били уж запазили порядъка в България и обезпечили бъдещето на отечеството… Таквизи уверения могат да дават само хората, които (в) нищо не вярват, които не вярват даже в очевидността на работите и в здравият смисъл на цялото население. Да мислят като папата, че  само в техните мнения и дела (се) състои спасението на отечеството, това е да показват или най-голямото безобразие, или най-голямото безумие…Порядъкът в България не прилича (на друго) освен на порядъка в големите лудници, гдето и царе царуват, и министри управляват, и военачалниците действуват, но всичкият тоя порядък е основан на побъркан ум, на размътени мисли и намерения.” /39, 436-437/

Тодор Икономов е най-силният критик на Стамболовото Регентство,  а по-късно и на министър-председателството му. Най-силният затова, защото е критик не от партийно-партизански позиции, а от народностна и национална гледна точка. Нашата интелигенция е докарана до полуда, продължава той. Всичко, що е било свято и право, що е нравствено и съзидателно за народа и времето, нихилистично се отрича. “Всичко тръгна на разрушение, всичко се подложи на своеродно осъждание и от всичко излезе само фактът, че всекиму е позволено да прави зло, гдето и колкото може. Днес утвърждават едно, утре го отричат, за да напустят и последното за друго, третьо, и още по-лъжовни. Подир възвеличението на Цанкова дохожда възвеличението на Каравелова, а подир Каравелова въздига се самонадеяното и честолюбивото Радославче…Вчерашните велики патриоти днес стават черни души и предатели, а предателите и злоупотребителите като Начевича и Стоилова се обръщат на спасители.” /39, 437-438/

Стара история… Толкова стара и толкова днешна! Сякаш в това отношение животът е спрял да тече; преди десет години например в България се рушеше и отрицаваше точно така, както преди сто и десет години. Когато размишлява върху следосвобожденската съдба на българите, Тодор Икономов стига до заключението, че нихилизмът е пуснал отровни корени в нашата социално-политическа действителност. “Нихилизмът е да събаря, а не да съзижда…Това ли е потребното днес за България и от това ли трябваше да наченем?… Наместо да помислим за себе си и за общите удобства на нашето настояще и бъдеще, ние се заловихме да привождаме в изпълнение нихилистичните правила на незадоволство и отрицание…” /39, 439-440/

 Така става, когато самата българска представа за равенство и свобода исторически се е формирала като деструктивна, а не като съзидателна духовна сила. Равенство искат тези, които стоят най-ниско в социално-икономическата и политическата реалност. Добре, но как да го постигнат? По принцип са възможни два подхода: а/ или да се стремиш към издигане до равнището на този, който стои по-високо в социалната йерархия, или б/да се стремиш да го смъкнеш до собственото си ниско равнище.

Формулирането и различаването на тези два подхода може да изглежда проста игра на думи, но в действителност е много съществено. Ако не го разбираме, лесно стигаме до поговорката: “Я не сакам на мене да ми е добре; я сакам на Вуте да му е зле.” Там, където аристокрацията и въобще благородническото съсловие са успели да изпълнят своята историческа мисия, там представата за равенство е придобила конструктивен социален характер. Крепостният селянин не може, нито иска, нито даже си помисля да смъкне феодала до собственото си равнище, та да стане равен с него. Но българският селянин, който не е крепостен и не помни какво е истински феодализъм, гледа по съвсем друг начин на чорбаджията, колкото и голямо да е неговото богатство. Демек гледа тъй, както Нане гледа на Вуте – сака да му стане зле.

Нашите национални революционери засилиха още повече този нихилистичен възглед на селянина. Те или просто го възприеха, изразявайки позицията на бедния народ, или бяха повличани от идеите на класовата борба, или демагогски политиканствуваха и спекулираха с него. Тодор Икономов е познавал добре цялостното състояние на българския народ както преди, така и след Освобождението. “Наистина от нас българите – пиш той -, пред вид на древната ни история, на дългогодишното ни робувание и на малката ни подготовка за свободен и правилен политически и социален живот, твърде много да се чака не беше ни право, ни възможно.” Липсва ни както държавнически, така и въобще публичен социален опит. Големите ни беди обаче не произтичат от тази липса, а от властолюбието и користолюбието на управниците. “Не е ли очевидно, че злото се е струвало и се струва с явно намерение да се създаде за някои хора таквози преимущество, което с прави и законни средства не се достига и за което положителните дарования на тези хора не са ни най-малко достатъчни?… Който иска да бъде като тях, нека ги нарича, както иска. За историята те са и ще си останат нихилисти…Всичките имена, с които се покриват тези хубостници, ще си останат голи и празни думи и само названието нихилисти ще си остане тяхна вечна принадлежност. Имената: патриоти, либерали, народни либерали, прогресисти, радикали и консерватори ни най-малко подхождат под характеристиката на днешните интелигентствующи управляющи в България и затова всякоги ще си останат прости була за покриване на безобразията.” /39, 439-441/

Писано е някога през 1887 г. Сега сме не деветнадесетия, а двадесет и първия век. Но колко от днешните български партии отговарят поне приблизително на имената, които са си присвоили? СДС била, представете си, християнска и народна партия. БСП станала социалдемократи. НДСВ, ДПС и бог знае още колко кариеристично-политически парчетия запълвали някакво либерално пространство. ВМРО по име продължава да е живо, войводи се водели там, пише в пресата. БЗНС-та ту се раждат, ту умират, ту се обединяват, ту се разединяват. Но ако с думите на Тодор Икономов ги нарека нихилисти до един, като нищо ще вземат да ме осъдят.

Стефан Стамболов не спаси нито офицерите начело с Олимпий Панов от смърт, нито Петко Каравелов от зверски побой в Джамията. Каравелов обаче намира сили достойно да отговори на чуждите кореспонденти, когато го питали дали е вярно, че е бит, като им отговаря гордо и просто: “В моето отечество такива работи не стават.” А Симеон Радев бил с просълзени очи, когато документирал за историята разстрела на офицерите. "Един млад писател ми каза преди една година - споделя той -, че като чел тези страници, се  разплакал. Просълзен бях и аз, когато ги пишех. Това бяха противници на моите идеи и аз осъждах техните действия. Но хора, осияни от миналото си: Олимпий Панов, секретар на революционния комитет в Букурещ, офицер в Опълчението на Шипка, увенчан със слава на Сливница; Атанас Узунов, героичният защитник на Видин; Тома Кърджиев…Това е една от фаталностите в българската история: да гинат подобни хора, и аз, като пишех за трагичната им смърт, оплаквах и тях, и своя народ.” /64, 655/.

 

 

 



Тагове:   Каравелов,   Над,   офицерите,


Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1811687
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031