Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2009 11:51 - Бележки по старогерманските героични сюжети.
Автор: mglishev Категория: Технологии   
Прочетен: 1757 Коментари: 3 Гласове:
1



Историческа основа на сюжетната линия за Сигурд/Зигфрид 

 

            При четенето на поемите, стиховете от Старата Еда и сагите пред нас се изправя въпросът доколко от текстовете могат да се извлекат исторически заключения и възможно ли е това изобщо. Безкрайното разнообразие от влияния и взаимодействия, процесите на добавяне и изваждане на детайли, липсата на фиксирано авторство и фрагментарността на оцелелите до днес части от епическото наследство превръщат историческия поглед към старогерманската героична литература в почти невъзможно начинание. Дори да стигнем до някакви изводи за това как „би трябвало” да e стоял даден факт, те лесно могат да бъдат контрирани от прости питания. Например според кого или какво немският Зигфрид и скандинавският Сигурд са идентични персонажи? Разбира се, съвпаденията на поредица от имена и мотиви (можем да ги наречем и „случки” или пък „епизоди”, зависи дали ще подходим от историческа или от литературна перспектива) в „Сага за Волсунгите” и „Песен за Нибелунгите” бързо ни убеждават, че между двата наратива има определена близост и може би и двата произхождат от по-стари версии на все същия сюжет. Но когато прочетем в „Нибелунгите”, че Зигфрид произхожда от Ксантен, град, разположен по долното течение на Рейн във Вестфалия, това не означава автоматично, че и за скриптора на „Волсунгите” Сигурд е франк. И обратно, когато открием във „Волсунгите”, че Сигмунд отмъщава на гаутския крал Сиггейр за смъртта на баща си, от това не следва, че немският поет на „Нибелунгите” си представя по същия начин младежките приключения на стария ксантенски владетел Зигмунд. Другояче казано, да мислим за съвкупността от древни героични легенди като за цялостен корпус, изграждащ обозрима картина на някаква  обща за исландци, немци, фризи, датчани и прочие народи литературна традиция, е напълно погрешно. На първо време трябва да четем всеки текст сам за себе си. Преди съпоставката трябва да бъде запознаването. Преди бързото – и често подвеждащо –  прокарване на паралели трябва да имаме предвид, че всеки от наративите се е появил при специфични условия. „Беоулф” не е куртоазна поема, нито „Песен за Нибелунгите” принадлежи на Тъмните векове. Освен това са записани в различни столетия и в различни страни. Стилът, целите и изразните средства на всяко от произведенията са по-скоро разграничаващи отколкото обединяващи белези.

            Убил ли е немският Зигфрид същия дракон на име Фавнир? Изял ли е сърцето му, както го е направил исландският Сигурд? И немският Данкрат ли е бащата на онзи Гунар, за когото е слушала исландската публика? Ако е истина, че историческият протип на Зигфрид/Сигурд е меровингският крал Сигеберт, загинал в първата половина на V в., то откъде са се взели в исландската версия на разказите за него драконът, валкюрията и лукавият ковач-магьосник? Дали различните познати днес варианти на героичните сюжети не пазят различни фрагменти от историческата и митологичната памет на създателите си? В такъв случай все пак би било възможно да се се защити хипотезата, че в петото столетие, непосредствено след забележителната участ на Сигеберт и преди покръстването си при Хлодвиг самите франки все още са носели наследството на езическия култ към Один/Воден с всички принадлежащи му митове. Ако е така, то няма нищо необикновено в това вестите за събитията, преминаващи през спонтанна фолклорна обработка още при разпространението си на север, веднага да са се размесили с познати мотиви за по-голям драматичен ефект и с времето този процес да е променял все повече първоначално простия факт, че поредният владетел се е отправил към селенията на прадедите си. Именно такова добавяне на детайли позволява на разказа за необичайното събитие да се превърне в устойчив и интригуващ наратив, за да оцелее до наши дни вместо да бъде забравен за броени месеци или години. Същевременно ранните варианти на новосъздаденото героично предание естествено биха имали по-голям шанс за запазване в Скандинавия и Исландия, където християнството прониква по-късно отколкото в Германия и не успява да заличи интереса към свръхестествените същества от стария общогермански пантеон на боговете и нечистите сили. Във всеки случай борбата с отровен дракон, въплъщаващ злото в чист вид, е постоянен детайл от разказите за герои. В известен смисъл битката с дракон е доказателство за истински героизъм. Точно както гръцкият Херакъл прочиства света от противоестествени и страшни за човешкия род същества, Сигурд, Беоулф (а според текста на „Беоулф” и Сигмунд) унищожават безобразни и зловещи създания, сред които почетно място заема пълзящият, през повечето време безсловесен, отровен дракон-пазител на прокълнато злато.

            Тук можем да отбележим, че драконът напомня за чудовището Нидхьог, което прегризва корените на световното дърво, както и за Йормунганд, който ще убие героя сред скандинавските богове – Тор, въплъщение на гръмотевицата. Драконът се появява там, където има заровено злато или пък сам заравя съкровището и поради злината си се превръща в това страховито създание. Златото винаги носи нещастие и още преди да бъде открито от героя, който ще убие дракона и сам ще поеме проклятието, вече е донасяло смърт и нещастие. Очевидно става дума за удобен драматичен мотив, който може да подскаже по-нататъшната трагична развръзка на приключенията на героя (като в случая със Сигурд) или да послужи за уместен край на живота му (както става с Беоулф, чиято последна победа е тази над успелия да го порази с отровата си звяр).

            Ако по-горните наблюдения са верни (а най-малкото изглеждат убедително), то има смисъл да се търси историческата ядка в легендите. Каквото и да са разказвали немските и исландските поети, край долното течение на Рейн действително е живял, царувал и загинал крал на име Сигеберт. Тъй като това става в пети век, той най-вероятно е бил франк от Меровингската династия и е сред предтечите на вече напълно историческия Хлодвиг. И няма защо да се учудваме, че разказите за неговия живот и смърт се преплитат с на пръв поглед напълно самостоятелната сюжетна линия (а вероятно и историческа поредица от събития, скрита под литературните натрупвания) за края на бургундската династия. Сигеберт, истинският Сигеберт е съвременник на хунския владетел Атила и съсед на бургундския крал Гундахар, които действително влизат в съдбоносна битка помежду си. Гундахар загива, Атила се връща обратно в далечното си царство в Панония, където не след дълго сам умира и ето го материалът за легенда. Меровингите, бургундите и хуните лесно са свързани във верига от събития или епизоди, където старинните, добре познати и винаги успешни литературни мотиви запълват неяснотите около причините или точното протичане на дадено действие, а понякога свободното въображение и жизненият опит също добавят по нещо от себе си. Защо Сигеберт се появява при Гундахар? Защото иска нещо от него. Какво иска? Нека кажем, че иска сестра му за своя жена. А защо и Атила идва при Гундахар? Той е чужденец, от друг народ, с непознат език, идва отдалеч – не може да идва за добро. Дошъл е да заграби съкровищата на бургундите. Вариантите ще се променят все повече с изминаването на десетилетия и векове. Резултатът ще бъдат три различни традиции за живота и перипетиите на героите: „Сага за Волсунгите”, няколко песни от Старата Еда и „Песен за Нибелунгите”. Персонажите вече няма да са обикновени човешки същества с отредено им кратко време на историческата сцена. Не, те ще са добили архетипни черти и всеки техен жест ще има огромно значение. По пътя от спомена към епоса мъртвите крале ще придобият власт, за каквато приживе не биха могли и да мечтаят; власт над въображенията, над чувствата и над вложените във всеки слушател на легендите изконни човешки страхове и очаквания. Власт и над сърцата, защото основна част от насладата при слушането или четенето е самоидентификацията с персонажите, симпатията или антипатията към тях. Изгубили индивидуалността си, Гундахар и Сигеберт ще се превърнат в Гунар и Сигурд, както и в Гунтер и Зигфрид, за да бъдат разглеждани техните величави постъпки от всяка страна на нравствеността и любовта към грандиозното. От личности те ще се превърнат в знаци на подлост, достойнство, смелост или поквара. Жените, майките и сестрите им ще станат подбудителки на техните войни и помирявания. Ще отмъщават за тях, ще ги предават, ще страдат за тях и ще ги довеждат до гибел. Всяко тяхно действие ще води до друго, често до противодействие, както във физиката, защото в легендите, за разлика от хаоса на историята, цари ред. Парадоксален, объркващ, но напълно неумолим ред. Повтаряемостта на мотивите (като например този за удавената в кръв сватба, който присъства и в „Сага за Волсунгите”, и в „Беоулф”, и във „Финсбургския фрагмент”) придава ритъм на легендите и ги прави предвидими без да им отнема очарованието.

            За запознатата публика ще стане необходимо да слуша футуроспективни намеци за предстоящи в разказа събия, които придават на героичните усилия един едва ли не мъченически отблясък. Някои епизоди ще се запазят в съвсем кратки, просто нахвърляни форми – вероятно защото са били толкова популярни, че слушателите са искали поетът или разказвачът да продължи бързо напред и да не се бави в известни подробности. В предговора си към “Vőlsunga kvнda en nнja” Толкин твърди, че староанглийската поезия има за цел да внуши тържествено чувство и затова е по-многословна и приповдигната от староисландската, която пък трябва преди всичко да порази с бързия драматизъм на кратките си, експресивни строфи. Дори да приемем това за вярно, то не означава, че староанглийските поетични фрагменти, посветени на общогерманските герои са изпълнени с подробности около действията. Напротив, многословието и тържественият ритъм на староанглийския епос са по-скоро описателни спрямо детайли в облеклото или средата, в която героят се движи, но не и относно нещата, които той върши. В този смисъл въпреки стиловата си разграниченост староисландските и староанглийските стихове си приличат – събитията протичат бързо. Дванайсет или петдесет години могат да бъдат просто споменати в един ред, а битка, траяла една нощ да бъде проследена не толкова в подробностите на действието, колкото в болезнено точния поглед към огъня, разгарящ се върху покрива на обсадения дворец или към разкъсаната ризница на някого от бойците. Колкото до изхода – публиката вече го е знаела, така че за него е направен  намек още преди началото на описанието, колкото да проличи, че и поетът познава последователността на сюжета. Истинското майсторство на англосаксонския стихоплетец е в навързването на думите, на изразителните и откънтяващи в алитерацията словосъчетания. Неговата поезия е машина от думи, механизъм, който цели буквалното възпроизвеждане на звука от скърцането на корабните въжета, свистенето на стрелата или приглушения звън на златото.

            Тези похвати значително са ограничени в староисландското скалдическо стихосложение, където дългото англосаксонско описание е заменено с находчиви, кратки и трудни за разгадаване метафори - иносказателните названия, които напомнят на гатанки и се наричат кенинги. Но и там, както в англосаксонския стих не е толкова важно да се разкаже, колкото да се намекне за събитието, да се спомене то едва ли не мимоходом и същевременно да се демонстрира умелост в употребата на думите и познаване на необходимите поетични условности. Тези два вида нордическа поезия могат да бъдат представени визуално като резултат по-скоро от внимателен занятчийски труд отколкото от творческо прозрение. Англосаксонските стихове напомнят на миниатюрите от ръкописите, произвеждани в английските манастири: силуетите едва са загатнати, а позите са сковани, но драпировката на свободно падащите тежки одежди е разкошна и блестящо изпълнена. Скандинавските кратки строфи от своя страна приличат на бижутата, създавани от майсторите в Дания и Швеция – малки и леки, а все пак покрити с изящна и сложна орнаментика, която обърква окото.

            Колкото и отдалечени във времето и пространството да са помежду си трите варианта на сюжета за Сигурд/Зигфрид, те разкриват една неочаквана близост, говореща за общата историческа основа, на която почиват. Към тях могат да бъдат добавени и староанглийските „Беоулф”, както и „Финсбургският фрагмент”. Тези текстове никъде не влизат в противоречие кой с кого е в съюз или вражда. В „Беоулф” враждите са между гаути и свеи, гаути и фризи, датчани и фризи. Съответно датчаните и гаутите са съюзници. Във „Финсбургския фрагмент” враждата е отново между фризи и датчани. В „Сага за Волсунгите” гаутите са врагове на Волсунгите. Ако Волсунгите наистина са франки, това напълно кореспондира с описаната в „Беоулф” гибел на гаутския крал Хигелак, който е убит от фризите и франкските им съюзници. В „Песен за Нибелунгите” датчаните и саксонците се изправят срещу Зигфрид и бургундските му приятели. И така, от няколкото толкова разнородни текста пред нас се изправя картина на два съюза, които враждуват помежду си в продължение на няколко поколения. От едната страна са датчаните и гаутите, а от другата – фризите, франките, свеите и още няколко по-незначителни комитата или племена. Потвърждение за реалността на някои епизоди от тези наследствени вражди и приятелства откриваме и в нелитературен източник. В своята „История на франките” Григорий от Тур пише, че скандинавският предводител Chlochilaicus е убит от франки и фризи, когато нахлува във Фризия. Същата информация за гаутския вожд Хигелак откриваме (с подобаващо мрачни обертонове) и в „Беоулф”. Двата текста са напълно независими един от друг.

            Това не са единствените „датски” или изобщо скандинавски слизания около устието на Рейн в пети-шести век, за които се говори в старата германска литература. Тук не става дума за започналите в края на осмото столетие страховити викингски рейдове, а за един по-ранен етап на наследявани и едва ли не култивирани междудинастични вражди и съюзи, когато все още непокръстените или тъкмо покръстващи се франки и бургунди не са изгубили всички връзки с комитатите в Ютланд, по датските острови и дори в самата Скандинавия. Разбира се, възможно е да имаме пред себе си остатъците от две гледни точки относно протичането на конфликтите. В „Песен за Нибелунгите” Зигфрид без усилия унижава датската войска, а в „Сага за Волсунгите” Сигмунд отмъщава жестоко за по-раншни предателства и загуби на гаутския крал. Обратно, в „Беоулф” и „Финсбургския фрагмент” предателство извършват фризите и наказанието им от страна на датчаните е безмилостно. Тук би било примамливо да се позовем на съществуващите мнения за тъждественост между гаутите и ютите, така че картината да се опрости до една постоянна война с няколко неуспешни примирия между скандинавските племена от една страна и фризийско-франкско-бургундски съюз от друга. Такъв конфликт между „Севера и Юга” изглежда привлекателен като представа, но не се вписва напълно в известните от „Финсбургския фрагмент”, „Англосаксонската хроника” и поемата „Уидсит” факти, които сочат, че понякога противници в този първи голям двубой в Северно море са предприемали общи действия срещу изоставената от Рим Британия. Така под предводителството на Хенгист, вожда, чието име означава „кон”, се озовават едновременно фризи, сакси и юти, които заедно се преселват в Британия по време на примирие помежду си, както сочат „Англосаксонската хроника” и „Финсбургският фрагмент” независимо един от друг. Пак от „Англосаксонската хроника” знаем, че знамето на уесекската династия е препускащ бял кон на зелено поле. А и до днес гербът на немската провинция Долна Саксония е изправен бял кон на червено поле. Възможно е тези податки да сочат към едно общо предхристиянско минало от V-VІ в., в което датчаните и саксите са съюзници и в конфликта срещу фризи и франки, и в завладяването на Британия. По това време конят, свещено животно на Один, става емблема на саксонските воини. Легендарният основател на новите саксонски кралства в Британия носи името на животното, а по знамената и на отпътуващите, и на оставащите в родината си е изобразен пак препускащ кон. „Англосаксонската хроника” на свой ред проследява родословията на кралете в Хептархията през Хенгист до Один, в чиято жертва са принасяни коне.

            Всички тези съответствия между поетичните източници и паралелите, които могат да се прокарат и към хрониките и историческите съчинения за епохата, създадени в региона на Северно море свидетелстват, че въпреки различията и съвсем не изненадващите литературни натрупвания, епосът на германските народи съдържа и любопитни данни от исторически характер, които могат да бъдат извлечени при внимателен прочит.




Гласувай:
1



1. sparhawk - Много интересен материал
13.10.2009 09:10
би ми било любопитно ако коментираш и легендата за Кучулайн, Хрътката от Ълстър.
цитирай
2. mglishev - За съжаление не съм толкова напред с ...
13.10.2009 11:52
За съжаление не съм толкова напред с материала в ирландския фолклор. Но и там като гледам изворите са по-късни от тези за германските германските герои (сборници от ХV в. и устни разкази, събирани до началото на ХХ в.), в тях става дума, както изглужда, за още по-ранна епоха (германските героични сюжети се развиват в V в., грубо казано, а ирландските смесват епохата на лохланските нашествия, тоест ІХ-Х в., с много по-стари пластове, примерно І-ІV в.). Така че стойността на легендите за Кухулин може би е повече като на разказ за културен герой отколкото историческа.
От ирландските сюжети по-лесни за интерпретация са тези за Фин МакКул с неговата Фиана.
цитирай
3. анонимен - ще се получи като в сереалите
13.10.2009 14:28
да тръпнем пред следващия езпизод.
добри са разказите
Сн С
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8624838
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата