Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.09.2009 05:14 - 1066 - годината на тримата крале
Автор: mglishev Категория: Забавление   
Прочетен: 3712 Коментари: 4 Гласове:
1



(По "Деянията на Уилям, крал на англичаните" на Уилям от Малмсбъри, "Англосаксонската хроника" и "Сага за Харалд Хардрада" на Снори Стурлусон)

Началото на 1066 г. В Лондон умира Едуард Изповедник, крал на англите и саксите. Около смъртното му ложе са се събрали архиепископите на Кентърбъри и Йорк, роднините на самия Едуард и синовете на стария ърл Годуин, които владеят най-голям дял от английските територии. Дошли са и пратеници на нормандския дук Вилялм Бастарда. Едуард е наследник на старата героична уесекска династия, обединила южните части на страната за отпор срещу викингските нашественици преди сто години. Самият Едуард обаче не е особено известен като воин. Прекарал младостта си в изгнание, прогонен от датския завоевател, той е свързан с Нормандия, където е бил добре приет. При смъртта на датчанина, Едуард се е върнал в родината и е получил короната. През годините на царуването си е поверил много от дворцовите длъжности на нормандските си приятели. От двете страни на тялото англосаксонските и нормандските благородници се дебнат. Едните не искат да търпят повече чужденци в страната си. Другите не искат да напускат доходните си имения. Конфликтът е неизбежен.

Кой ще бъде следващият крал на Англия? Покойникът има синове, племенници и братовчеди, до един благородни етелинги от кръвта на Алфред Велики, Ателстан и Едмънд. Те обаче не са влиятелни. След безславното царуване на Едуардовия баща, Етелред, както и след грешките на самия Едуард, династията е загубила авторитета (и богатството) си. Нормандският дук от другата страна на Ламанша твърди, че някога Едуард, а след него и най-могъщият от английските благородници на Англия, Харолд Годуинсон са му обещали английската корона заради помощта, която Нормандия винаги е оказвала на починалия крал.  Пък и дук Вилялм (или Гийом, както го нарича сюзеренът му в Париж) също е член на династията по женска линия. Сборът на англосаксонските благородници обаче не иска още един алчен чужденец на трона, нито пък иска да продължава да бъде в сянката на дошли през морето търсачи на богатства и почести. Налице е Харолд. Той е богат. Той е влиятелен. Той държи три големи провинции под своя еднолична власт. Той е с наполовина датска кръв, което го прави приемлив и за потомците на викингите, заселили се в северна Англия, които се боят от мъстта на англосаксите заради старата вражда. Английският Уитенгамот, „съветът на мъдреците”, го избира за крал на англите, саксите, ютите, фризите и бритите. Архиепископ Стиганд слага на главата му короната на Алфред Велики. Петте укрепени града на датчаните го поздравяват като свой господар и закрилник. От Шотландия и Уелс пристигат ласкателствата на местните принцове. Писарите на официалната англосаксонска хроника го величаят в стихове като закрилник на дома на етелингите, щедър баща на бойците, справедлив съдник в споровете и пазител на мира.

Нормандските благородници и пратениците на дук Вилялм напускат страната. Нищо добро не ги чака под властта на англичанина. В Руан дукът спира всички кораби, които плават от или за Англия и започва да обмисля какво да предприеме. Самият Харолд знае, че вероятно му предстои война, а Англия далеч не е готова за това. Страната е слаба, населението е уморено от завоевания и грабежи, а хазната, разбира се, е празна. Положението е просто класическо. На това отгоре ърл Тостиг, брат на краля, иска да му бъде отстъпена областта Нортъмбърленд като независимо кралство, за да управлява смесеното население там самоволно и, както сам твърди, да брани северните граници на Англия от евентуални опити за шотландски грабежи. Харолд няма как да се съгласи. Сега по-малко от всякога страната трябва да бъде разделяна и да храни две кралски свити, две войски и два двора. А Тостиг не се съгласява с половинчати дарения. Кралят го прогонва. Братството си е братство – не го е убил. Пратил го е в изгнание заедно с домочадието му.

През пролетта фризийски и фламандски моряци донасят вестта, че в Руан и Каен дук Вилялм е започнал да събира огромна армия. Обявил е, че се кани да тръгне на поход, за да вземе полагащото му се английско кралство и обещава слава, злато и почести на всички, които се присъединят към него. В замъците му се стичат рицари, сержанти и войници от Бретан, Анжу, Фландрия и немска Лотарингия. От близките земи не идват само мъже от Париж – кралят на Франция няма особени причини да прави услуги на размирния си васал. Във всеки случай нормандецът е щедър с прехраната и подаръците, както и с обещанията за пари, земи и привилегии в Англия.

Харолд се нуждае от войски, с които да спре Вилялм. Някогашният флат на Алфред Велики е минало – огромните разходи на няколко недалновидни владетели и последиците от датското завоевание правят Англия беззащитна по море. Врагът, когато дойде, трябва да бъде спрян на брега. Харолд се заклева над Евангелието, че няма да предаде страната си на чужденци, докато има живот в тялото му. Величествен жест. Архиепископ Стиганд го благославя, опълчението от южна Англия се събира по места, за да се упражнява в стена от щитове и с копие. Олдерманите и шерифите по графства лъскат доспехите и размахват юмрук към морето. Датските предводители от Нортъмбърланд дават да се разбере, че ще бъдат лоялни към Харолд. И все пак е нужно много повече. Нужен е мир с Шотландия, мир с Уелс. Нужни са много пари за наемници, защото опълчението не може да се справи с рицарите. Харолд иска да наеме стрелци от Уелс – така ще има на разположение страховитите им дълги лъкове, които пронизват дори нормандска ризница, а и ще ги държи под око. Иска и да плати на шотландците, така че да се въздържат от грабежи в тила му, когато нормандците дойдат. А няма откъде да вземе среброто.

В Англия обаче има огромно количество непокътнати пари. Още от покръстването в началото на седми век англосаксонските владетели са основавали манастири, дарявали са ги със земи и са ги освобождавали от данъци. Викингските нашествия, разбира се, са опразнили и манастирските ковчежета, но постъпленията от земските ренти продължават да идват, така че загубите са възстановими. Това й е хубавото на освободената от данъци нива – земевладелецът ще продаде колкото иска от реколтата й, ще остави и нещо на арендатора, за да не умре от глад, може и да съхрани нещо за черни дни в складовете си... а в случая земевладелеци са предвидливите и аристократични саксонски абати, които знаят и как да харчат, и как да пестят. Харолд, колкото и задължен да е на английската Църква за подкрепата при коронацията, няма избор. И заповядва всички манастири в кралството му да изплатят данъците за земите си. За една година, не повече. Абатите не са особено очаровани, но нямат избор, а и добре знаят, че нормандецът ще дойде със свои епископи и монаси, които ще искат да поемат контрола над хубавите стари манастири. В случая подкрепата за краля е инвестиция в собственото бъдеще. Нещо повече, саксонските манастири се съгласяват да изпратят в опълчението на Харолд селяни от земите си – а по принцип крепостниците от църковните парцели не са длъжни да се явяват на военни сборове. И тук, както друг път, Харолд Годуинсон е поддържан от духовенството на Англия.

Кралят обаче не се задоволява с това. И прави грешка. Обявява, че прекъсва за една година изплащането на така нареченото „пени на свети Петър”. Става дума за традиционен данък, изискван от всяко домакинство в страната в полза на римския папа. Някога уесекската династия се е нагърбила доброволно с тази тежест поради близките си връзки със Светия престол. Към края на годината по едно пени от всяко домакинство прави сериозна сума. Стотици години, дори разграбвана от езичници, Англия плаща. Саксонските крале ходят на поклонение в Рим, целуват пантофките на апостолическия отец и му предават среброто на страната си. Сега Харолд има нужда от тези средства у дома. И иска едногодишна отсрочка. От Рим, разбира се, му отказват. Отказът да се плаща пенито на свети Петър тутакси е обявено за светотатство и отстъпление от католическата вяра. Светият престол има нужда от тези пари – укрепленията на Рим са в ужасно състояние, така че всеки, който пожелае, би могъл да щурмува Вечния град. Освен това едва преди дванайсет години е започнала нова схизма с константинополската патриаршия и папата се тревожи да не би някой от кралете, останали под негово върховенство, да застане на страната на Изтока. И Харолд настройва срещу себе си тревожната, изпаднала в хронична бедност папска канцелария.

Вилялм, разбира се, се възползва. На свой ред той веднага обещава, че ще възстанови изплащането на пенито на свети Петър, щом завладее английския трон. В Рим са благодарни. Изпращат му знаме с герба на Светия престол – кръстосаните ключове на земното и небесното царство и издават обща индулгенция за всички, които пожелаят да се присъединят към похода срещу нечестивия Харолд, узурпатор и крадец. Рицарството, разбира се, е свързано с изкушения. Турнири, гербове, грабежи... Църквата обикновено се подиграва с рицарите, настройва служителите си срещу тях. Ето достоен начин за всеки грешник в броня да се помири с Христовия наместник на земята! Към Руан потегля огромна върволица каещи се въоръжени мъже, готови да леят английска кръв заради индулгенция и парче земя. Бургундци, аквитанци, остфранки, та дори и саксонци от Германия – далечни родственици на англичаните. Християнският свят се стича под знамената на нормандския дук във война, която се оказва генерална репетиция за Кръстоносните походи. Е, Лондон не е в Светите земи, нито Харолд Английски е египетският халиф ал-Хаким, но оправдание може да се намери. Преди всичко, в Англия се служи не на латински, а на езика на местното население. Това мирише на ерес. Ереста всява раздор, а раздорите в християнския свят не могат да бъдат търпяни. Ето, вместо да плащат църковния данък и да приемат Вилялм за свой законен владетел, размирните англи проявяват дързост. Битката за английското наследство се превръща в свещена война.

За Вилялм залогът е огромен. Пръснал е огромни средства и е обещал още толкова, а владенията му не са особено големи. Грамадната му наемна армия изпояжда стоките в Нормандия, което означава, че при поражение няма да има как да заложи запасите в хамбарите. За него няма връщане назад. Дъжен е да победи и да изкове за себе си и своите потомци една нова Англия, покорна и плащаща. Харолд също не може да отстъпи. За него като приемник на старата слава на Ателстан и Едмънд кралската мантия е единственият достоен саван. Би ли могъл той, синът на Годуин, човекът, който е обещал да пази мира в изстрадалата Англия, да се предаде? Да иде в Руан като молител, да свали короната и да я предаде на нормандеца? И с това да стане свидетел на ново завоевание в поверената му страна...

Харолд тъкмо започва да събира войски от Британските острови, когато до Лондон стигат нови мрачни вести. Норвежкият крал Харалд Хардрада, стар авантюрист, е приел при себе си прогонения брат на английския крал и му е обещал помощта си. Харалд Сигурдсон на младини сам е бил изгнаник. Служил е като наемник на новгородския княз, служил е и във Византия. Бил се е срещу въстаниците на Петър Делян през 1041. Плавал е с екипажите си от покръстени викинги по Средиземно море, плячкосвал е по бреговете на Сирия и Африка в полза на василевса, пращал е плячка и обратно чак в Новгород, за да му дадат обичаната от него Елисавета Ярославна. Влизал е в Йерусалим като поклонник, сражавал се е в Сицилия срещу сарацините и накрая си е върнал бащината Норвегия. За такъв човек властта над затънтената северна страна може да бъде само бреме. Той знае, че в миналото скандинавските пирати са владяли почти цяла Англия. Защо не още веднъж? Защо той да не въстанови голямата морска империя на Севера, която наследниците на Кнут Датски са изтървали? Лятото е добър сезон за експедиция през Северно море. Харалд дори не изчаква събирането на войските от цялата си страна. Взима войските от кралското седалище Нидарос, качва изгнаника Тостиг на собствения си кораб и опъва платна за Острова.

В Англия Харолд Годуинсон трябва да действа бързо. Заплашват го враждебни сили от две страни. Дали ще се съюзят, макар и временно? Той няма намерение да чака, за да разбере. Оставя Лондон беззащитен и потегля на север, към Йорк. Обявява пред лондончани, че ще трябва да се справят сами до завръщането му, а ако не се върне – че могат сами да решат какво ще бъде в тяхна полза. Докато пътува из страната, събира по пътя си опълченците от саксонския фирд – обикновени копиеносци, селяни, които трябва да спрат настъплението на изпитаните ветерани на норвежкия вълк. Харолд все пак е самоуверен – с него са и тежковъоръжените англи и датчани от домашната му свита – хускарлите, пешите рицари на стария викингски свят, облечени в желязо от глава до пети, носещи големи секири и дълги щитове, лоялни до смърт. На тях може да се разчита в критичен момент. Изпитани в боеве с уелсци, шотландци, скандинавци, та дори и с англичани, хускарлите просто не знаят да отстъпват. Подредени в прочутата си стена от щитове, ревящи предизвикателства, бавно напредващи в плътна редица, те по нещо напомнят античната гръцка фаланга хоплити. На брега на родината се кани да слезе враг. Хускарлите ще влязат в боя като атиняните при Маратон – със съзнанието, че място за отстъпление няма. Зад тях са домовете и, както би казал Ливий, гробовете на дедите. Пред тях е нашественикът. И всичко си е на мястото.

Лятото изтича, докато Харолд е на лагер в Йорк. Вестоносци сноват по стария римски път до Лондон. Тук-там промъкнал се през нормандската блокада фризийски кораб донася съмнително успокоителната новина, че Вилялм все още не е вдигнал плътна към Англия? Какво чака? Кралят  се досеща, че нормандецът изчаква изхода от битката между двамата съименници. Победителят ще бъде слаб поради дадените жертви. Все пак избор няма. Сраженията трябва да се водят едно по едно. И кралят продължава да чака.

През септември норвежкият флот най-сетне хвърля котва. В устието на река Хъмбър Харалд Хардрада необезпокояван издига лагера си и изтегля корабите на брега. Къде са англичаните? Норвежецът не се съмнява, че идването му не е неочаквано. Решава да рискува. С авангарда си и с предателя Тостиг лично тръгва по пътя към градчето Стамфорд. Оставя доспехите в лагера, за да се придвижва по-бързо. Заварва крепостта празна. Повечето жители са избягали, портите са отворени. Харалд изпраща вестоносец до войската си на брега, оставя малобройна охрана в Стамфорд и продължава на запад, където е уведомен, че ще намери мост, който би могъл да заеме, докато чака оновните си сили. Удобна позиция, несъмнено. На 25 септември достига Стамфордския мост и го пресича. С най-близките си и с Тостиг Годуинсон сяда под сянката на голям бук, докато наоколо плъзват стражи и разузнавачи. Норвежката армия трябва да е вече близо.

Докато авангардът на нашествениците заема позиции, към тях приближава самотен конник с великолепно въоражение и лице, покрито от маската на саксонски шлем. Идва от юг. От Йорк. Говори добре датски, който норвежците разбират. Пратеник е на английския крал. Търси владетеля на Норвегия и ърл Тостиг. Пропуснат е напред. Скоро достига дървото, под което се е разположил Харалд Сигурдсон. Исландският хронист Снори Стурлусон разказва, че пратеникът е дошъл, за да донесе следното известие: норвежците са дошли, за да завладеят английската земя и наистина, всеки от тях ще получи земя – две стъпки на шест. На ърл Тостиг пратеникът предава поздравите на брат му и предложението да вземе Нортъмбърланд. Вече е късно за това, отвръща Тостиг. Ритуалът по предизвикателствата е приключил. Пратеникът обръща коня си и потегля назад. Харалд Хардрада се обръща към Тостиг и казва, че този конник може и да е бил самият Харолд Годуинсон. Така е, отвръща Тостиг. Щом е така, продължава норвежецът, английският фирд не може да е далеч.

Докато норвежкият авангард се подрежда, по пътя от юг се задава строеното в редици английско опълчение. Над него се веят флагът на уесекските крале с препускащия бял кон на зелено поле и знамето на областта Мерсия с белия английски дракон. Харалд започва бавно и в добър ред да отстъпва към моста, осъзнал, че сам е влязъл в английския капан – далеч от основните си сили, уязвим и на чужда земя. Защо Тостиг не го е предупредил за риска? Разкаяние в последния момент? Снори Стурлусон оставя този въпрос открит. Кралят заповядва да вдигнат златното знаме с белия кръст на свети Олаф срещу английските знаци.

Преди норвежците да заемат обратно изгодната позиция на моста, фирдът разваля редицата и хиляди сакси се втурват срещу норвежците. Харалд трябва да заповяда спиране на място, ако не иска хората му да бъдат избити в гръб. Дружината застива в очакване на нападението. При други обстоятелства норвежците не биха се уплашили от никого, но сега са малцина и нямат ризници, а фланговете им са незащитени. Те и сега не отстъпват, а смело поемат първия сблъсък и започват методично да избиват копиеносците от английското опълчение. Щитовете и секирите им вършат добра работа, а противникът също не носи доспехи. Двама норвежки бойци побягват през моста, за да известят останалата част от войската да побърза... и за да донесат ризницата на краля, дългата желязна дреха, наречена „Голямата Ема”.

След около час в боя, саксонските опълченци отстъпват. Дали са повече жертви от норвежците. Но не бягат, а крачка по крачка отстъпват назад, плътно подредени в редица. Харалд Хардрада трябва да вземе решение – да остъпи на свой ред през моста или да продължи натиска срещу англичаните. Едното би било разумно, а другото – дръзко. Настъплението ще прекърши врага, смята кралят. А и войската не може да е далеч назад по пътя. Самият Харалд, въпреки опитите на близките му да го спрат, се хвърля с меч и щит срещу отстъпващите англичани. Ърл Тостиг е до него.

За норвежците мигът е критичен. В далечината зад тях, от другата страна на реката, най-сетне се вдига облак прах от идващото подкрепление. Земята под краката им е хлъзгава от кръв и изпотъпкана трева, а към откритата им дясна страна тичат мъже с доспехи и дълги щитове – англосаксонските хускарли. Харалд е опиянен от боя. Без да е в първа младост, той е едър мъж и кръвожадно се нахвърля сам върху английските селяци. Няма кой да заповяда спиране или извъртане на норвежката редица. Няма и кой да чуе заповед – на бойното поле всеки се е вкопчил в отделен противник. Битката вече се е превърнала в хаос, когато хускарлите достигат десния фланг на Харалд и започват сечта. Част от тях застава на моста, докато повечето се хвърлят в боя и посичат норвежците. Отделни групички мъже се събират в кръг от щитове, но са уморени и копията им вече са строшени, а свежият противник носи доспехи и не се плаши от все по-вялите им замахвания с мечове и секири. Оцелелите от авангарда и всички от закъснялата основна сила виждат как голямото златно знаме на Норвегия се олюлява и пада. Тези наблизо виждат не само смъртта на знаменосеца, но и как ърл Тостиг е посечен, докато се опитва да предпази краля от удар с брадва отстрани. Самият Харалд пък, освирепял и осъзнал поражението си, се нахвърля върху саксите и е вдигнат на три копия. Това е гибелта на може би последния викинг в Европа, християнина, стигнал Йерусалим преди кръстоносците, мъжа, влюбен в руската княгиня, победителя на българските въстаници и сарацинските пирати.

Саксонските хускарли не се бавят, а с типичната си дисциплинираност се хвърлят вкупом през Стамфордския мост. Без да губят време за да подреждат стена от щитове,  нападат втората норвежка колона. Битката е жестока, но кратка. Загубили краля си, нашествениците са обезверени. Мнозина са съсечени на място, други побягват и са избити по пътя. Твърде малобройни, за да се укрепят в Стамфорд и уплашени да не би да изгубят корабите си, норвежците бягат към брега до вечерта, следвани плътно от тичащите с умерена стъпка страшни английски хускарли. През нощта оцелелите нашественици се качват на няколко от корабите, но нямат възможността да ги пуснат на вода – големите съдове са изтеглени на пясъка. На броени ярдове от тях в тъмнината се чува тежкото дихание на изтощените англичани. Сутринта на 26 септември стамфордският плаж се превръща в лобно място за скандинавците. Харолд Годуинсон, който първо е влязъл сам в лагера на враговете си, а сетне не е взел участие в боя, получава трофеите – Голямата Ема, така и несвалената от пръта за носене ризница на съименника си, както  и опръсканото с кръв знаме на свети Олаф. Останали са малцина живи норвежци – ранени и в плен. От английска страна жертвите са по-малко от хиляда, главно от самоотвержените англо-датски опълченци от Нортъмбърланд. Харолд не разполага с моряци, така че заповядва да се вземе всичко ценно от норвежките кораби и ги подпалва. Димните стълбове зад бавно оттеглящата се английска войска бележат края на викингската епоха. Харолд Годуинсон е победител и може да бъде горд с триумфа си, но му предстои среща с много по-опасен противник. И все пак товарът на съмненията е свален от плещите му – той знае, че му остава само още една битка и тронът, както и мирът, ще бъдат осигулени. За него и за Англия. По пътя разпуска нортъмбърландския фирд и заедно със свитата и хускарлите се спуска обратно към Лондон. По пътя го срещат и съпровождат простолюдие, духовенство и благородници. Благородниците се присъединяват към него, докато обикновените англичани носят дарове за победоносните хускарли – любимата им медовина, домашно пиво, хляб и всички плодове на британската земя. Меката есен идва с дъждовете си по стъпките на бойците.

В Руан дук Вилялм изчаква вести от Англия. Същите фризийски търговци, които се е опитал да спре и които носят новини на врага му, сега се оказват полезни за нормандеца. Той научава за битката при Стамфорд и за блестящата победа на англичаните, но не се плаши. Сражавал се е като млад срещу разбунтували се градове в родната Нормандия и против бретонските разбойници и знае, че военното щастие е изменчиво. Сега е научил каквото му е необходимо. Харолд Годуинсон е далеч на север, войската му е намаляла, а Лондон и Кентърбъри са незащитени. Време е за тръгване към Англия. Краят на септември вероятно е последният удобен момент в годината за пресичане на Ламанша.

Времето обаче се разваля. Започват силни северни ветрове, по-рано от обикновено, морето се надига и сякаш е на страната на англичаните. Против волята си, Вилялм е принуден да чака. Това чакане обаче не може да продължи дълго. Войската му е многобройна и лакома. Рицарите са колкото полезни по време на война, толкова и опустошителни при бездействие. Малка Нормандия надали ще може да ги изхранва още дълго и тогава те ще се пръснат, а дукът ще остане сам, дискредитиран и задлъжнял насред изпразнените си земи. В Париж, на няма и триста мили, французите тревожно се питат дали Вилялм няма в безизходицата си да хвърли цялата си сила срещу тях, за да уреди поне част от притискащите го финансови несгоди. Може би не всички воини, дошли заради индулгенцията, ще го последват, но ще се намерят достатъчно отчаяни смелчаци, които да не презрат печалбата от Ил-дьо-Франс. Самият Вилялм пък смята, че ако войските му започнат да дезертират, французите ще го нападнат, за да унищожат дукството му. Той самият би постъпил по този начин.  В буквален и в преносен смисъл облаците се трупат над Нормандия.

Саксите са пристигнали в Лондон. Градът изпитва огромно облекчение – времето бързо се е влошило, но това радва лондончани, които не очакват нови заплахи преди пролетта, след като цяла година са живели в страх. Все пак Харолд е предпазлив. Той задържа опълчението на южна Англия и продължава да плаща на уелските наемници с парите, спестени от църковния данък. Началото на октомври изглежда далеч по-сигурно от края на август, но кралят не иска да рискува. Той заповядва на войските си да напуснат Лондон. Този път не изоставя юга. Напротив, кани се да го защитава от самия бряг.

Най-близкото разстояние между Британия и континента е това между Дувър и Кале. Харолд обаче не тръгва нататък. Кале не е във владенията на нормандския дук и англичанинът не се бои от нападение срещу Дувър. Устието на Сена обаче сочи като стрела право към чакълестия плаж на Съсекс. Ако продължим мислено посоката на Сена по картата към Англия, ще видим , че тя сочи малко на изток от градчето Хейстингс, към местността, наричана и до днес Батъл. Няколко ниски хълма преливат меките си очертания и леко се снишават към брега. Широколистни гори са покривали по-голямата част от местността през ХІ в. Сивите вълни на Ламанша се разбиват върху лъскавите влажни камъчета, покриващи плажа.

В Хейстингс и околностите Харолд е разположил всичките си сили. Въпреки марша на север, а сетне и на юг, хускарлите са свежи и отпочинали. Имали са по ден-два почивка, продоволствие и покрив навсякъде, където са спирали: в Йорк, в Лондон и сега тук. Опълченците от южноанглийския фирд са настанени по-зле, но част от тях поне са близо до домовете си – мнозина са дошли със семействата си, така че за войниците общо взето има удобства. Шатри, бараки, груби временни заслони, обори, къщи, складове, параклиси и колиби – мъжете са навсякъде. Хейстингс никога не е бил толкова претъпкан. Има постоянен пазар за всичко, от което войската се нуждае. Платове, кожи, храни, ковашки услуги, пиене – има всичко. Войната, започнала с толкова много неизвестни, сега изглежда почти като някакъв странен празник под безмилостния студен дъжд. Разбира се, има и болни, непрекъснато трябва да се копаят нови нужници и гробове, тук и там кралските служители трябва да наказват опити за дезертьорство. Винаги някой саксонски копиеносец може да реши, че в суматохата никой няма да забележи, че го няма за няколко дни, ако се отбие до отдалечения си дом.

Рано на 12 октомври времето се оправя – като по чудо за нормандците и за голямо разочарование на англичаните. Неочакван лек, но стабилен южен вятър измита облаците. От двете страни на протока започват трескави приготовления. Харолд заповядва на опълчението да започне укрепяването на хълма Сенлак, шест мили североизточно от Хейстингс. Хълмът гледа към морето. Зад него е пътят към Кентърбъри, а от двете му страни има високи ридове, покрити с гъста гора. Мястото е идеална отбранителна позиция. Саксите издигат почти на самото било нисък вал, зад който страховитите хускарли могат да изчакат критичния момент в боя като резерв. Ако врагът стигне до тях, стената им от щитове и валът ще го спрат. Ако пък врагът побегне, те бързо могат да напуснат позицията и да се втурнат в преследване. Пред вала копиеносците се настаняват за отдих преди сражението. Тилът им е осигурен, а ако нормандските рицари са достатъчно глупави, за да се хвърлят право срещу тях, саксите имат предимството на по-високата позиция и копията си, което може да им помогне да издържат дори срещу рицарски щурм. В горите от двете страни на английската позиция са отрядите на уелските стрелци, които трябва да пазят английския тил. Кралят забива знамената си в средата на вала и се настанява под тях. От Хейстингс непрестанно идват полезни товари – снопове стрели за уелсците, последните закърпени ризници за някои от по-заможните копиеносци, буре медовина за сгряване на хускарлите, докато чакат.

В Руан Вилялм и червенокосият му син със същото име заповядват бързо товарене на всички коне и хора по корабите. За дука е добре, че не е наредил сваляне на товарите, докато времето е било неблагоприятно. Оръжията, парите и припасите чакат вече месец под палубите на нормандските нефове, закотвени в пристанището. Походът най-сетне започва. Знамето на Нормандия с трите лъва и флагът на свети Петър се развяват от мачтите на кораба на самия дук. По останалите кораби се виждат златно-червени фламандски, черно-бели бретонски, черно-златисти лотарингски, синьо-бели анжуйски и какви ли не още ярки щандарти с орли, лилии, лъвове, кръстове и всевъзможни корони по тях. Още късно на 12 или рано на 13 октомври флотът потегля към Англия и към очакващите го сакси, лагеруващи под открито небе. Самият дук като млад е бил в Англия, а и мнозина от приближените му са служили и на покойния Едуард Изповедник, така че крайната цел и мястото на слизането са ясни – удобният плаж пред хълма Сенлак, недалеч от Хейстингс.

Сутринта на 14 октомври изгрява на Сенлак с гледката на безброй платна, закрили хоризонта. Харолд е спокоен. Той няма да напусне позициите си, за да направи опит да натика нормандския десант обратно в морето. Не, мястото му е добро. Зад него са градът и продоволствието, хълмът няма как да бъде заобиколен, а по всичко изглежда, че няма как да бъде и прегазен. Драконът и конят леко се полюляват на пиките, а денят обещава да бъде необичайно хубав като за есенна Англия.
Стотиците големи и малки съдове не са се изпогубили и пръснали в нощта, нито са се изпоблъскали един в друг. На мачтите са били провесени фенери и факли, морето е било спокойно и е имало луна и ярки звезди. Сега, преди десанта, капеланите служат утринната литургия по корабите. Рицарите и пешаците взимат причастие и тези, които искат, се изповядват, докато на хълма Харолд разпорежда да се раздадат пиво и медовина на бойците му. Докато нефовете хвърлят котва и започва мъчното спускане на конете и лодките в плитката вода, до брега достигат звуците на мощните, войнствени песни на саксите, настървени от пиенето. Повечето нормандски пешаци наблягат над греблата, докато рицарите и сержантите задават ритъма или се прехвърлят несигурно от лодките на конете си, плуващи с вирнати глави наблизо.

По заповед на Вилялм на брега първи излизат няколко отряда рицари на коне: в случай, че саксите решат да нападнат слизащите на брега, конницата би трябвало да ги помете. Сетне слизат стрелците с лък – не толкова добри, но по-многобройни от уелсците, за тях дукът е предвидил важна роля. Накрая идва обикновената пехота – зле защитените и зле платени мъже с копия и секири. Щом слиза на брега, Вилялм нарежда стрелците да се подредят, да тръгнат напред и – тъй като саксите отсреща не се крият – да започнат да ги обстрелват с гъсти залпове. Зад тях се събират пехотинците, а от двата края на бойния ред – рицарите.
Когато обстрелът започва, хускарлите не му обръщат никакво внимание. Слабите нормандски стрели или не ги достигат, или не могат да преминат през качествените им ризници и щитове. Повече жертви падат сред копиеносците на първа линия. Те също имат щитове, но по-малки и най-често нямат доспехи. Преди да настъпи паника сред тях, Харолд заповядва уелсците да излязат от прикритието си и да започнат да обстрелват на свой ред противника. Нормандските стрелци отстъпват бързо, но са дали много жертви. Уелсците и копиеносците от английския фирд остават заедно на хълма, докато слънцето се издига високо.
Започва настъплението на нормандската пехота. Харолд заповядва на своите копиеносци да държат линията и да не отстъпват. Височината и стената от щитове, макар и не толкова добра като на хускарлите, дават сериозно предимство на саксите. Две последователни нормандски вълни се разбиват във фирда и духът на англичаните укрепва. Без да чакат заповед от краля, олдерманите на опълчението заповядват общо настъпление. Сечта надолу по хълма е страшна. Нормандската пехота е клана, стъпквана и пронизвана, докато се обръща в панически бяг. От високата си позиция кралят вижда риска, но не може да направи много: победоносните мъже от опълчението са развалили редиците си и са стигнали до самото подножие на хълма, а срещу тях с тътен и сведени пики летят рицарите от Нормандия, Лотарингия и Анжу. Някои копиеносци побягват, но малцина от тях се спасяват. Други остават на място, вцепенени; те просто са пометени от връхлитащите конници. Трети правят опити за съпротива в отделни точки на бойното поле, но са пръснати или стъпкани. В този момент Харолд заповядва щурм надолу по хълма на своите хускарли. Това не е най-добрият начин да се използва този род бойци, но няма друг изглед да бъде спасен който и да било от опълчението. Постепенно забавяни от склона, рицарите са сваляни от конете и съсичани безмилостно, понякога заедно с животните, от страшните секири на хускарлите. Неповратливи при такава позици, малцина от тях успяват да обърнат конете си навреме и да се изтеглят от зоната на непосредствена опасност. Същевременно някои от тях нанасят страховити удари от упор с пиките или мечовете си на връхлитащите хускарли и някои от тях остават на място.
В този момент, когато битката виси действително на косъм, дукът се хвърля заедно с най-близките си в клането. Горещината, жаждата, прахът и умората забавят движенията, доспехите тежат и този, който има поне малко свежи сили, ще оцелее. Неудобният хълм, хлъзгав от кръв, разкалян от доскорошните дъждове, с разровена от тичащите мъже пръст и покрит с разтерзани тела, се превръща в сцена на на безпощадно клане. На височината Харолд заповядва да се свири отстъпление. Доброто дисциплина на хускарлите, която ги отличава от фирда, ги кара да започнат да се търсят един друг. На групи те започват да се изкачват бавно гърбом обратно по склона. Дават, но и нанасят жертви при пътя си обратно към вала, където ще се чувстват по-удобно, за да дадат отпор на рицарите. За един момент, както пише Уилям от Малмсбъри, животът на дука се оказва в опасност, но рицарите му го прикриват с щитовете си от ударите на саксонските секири. Ботушите се хлъзгат по калта, но от време на време някой преуморен кон също се строполява, стъпил накриво или хлъзнал се върху мокър изтърван щит въпреки добрите си подкови. Около групичките хускарли се събират и отделни оцелели копиеносци. Както изглежда, денят клони към вечер без победител, с ужасни загуби и за двете страни. Саксите не са изтикали нормандците в морето, нито пък те са успели да пробият отбраната на удавения в кръв хълм.

Рицарите тъкмо се канят да спрат напредването си, за да изчакат да се отвори известна пролука между тях и отстъпващите хускарли и да отстъпят необезпокоявани на свой ред, когато част от бретонските стрелци на дука (далечни родственици на уелсците) се връщат в боя. Заставайки зад рицарската редица, те започват да стрелят заедно по ниска парабола срещу остъпващите хускарли. Ако дотогава стрелите им не са имали никакъв ефект, сега нее така. При стрелба от относително малко дистанция и при не разстроени редове на стената от щитове, саксите дават много жертви. Хускарлите виждат, че нямат шанс и срещу стрелците, така че започват да бягат поединично към вала. Рицарите отново се нахвърлят срещу им и убиват мнозина от тях. В крайна сметка обаче, макар и малобройна, стената от щитове на върха на хълма е възстановена. Знамената на Англия се веят и Харолд стои под тях. Братята му Свейн и Леовине са прегазени от копитата на нормандската конница, но в същия момент сред противника в низината започва паника, защото се чуват викове, че дук Вилялм е убит. Той обаче е жив и препуска из редиците на хората си със свален шлем, за да им вдъхне увереност. Междувременно бретонците продължават да стрелят срещу саксите. Стрелите им са насочени точно към основата на английските знамена, където е кралят. Една от тях, вероятно случайно, прониква през наочния отвор на шлема му и го пронизва в окото. Възможно е Харолд да не е загинал в този момент, дори и да е бил в съзнание, но мъжете около него са го видели да пада, както и че раната е сериозна, така че и последните оцелели опълченци и уелсци побягват в паника. Хускарлите остават на място: тежкото въоръжение би им попречило при опит за бягство, а и клетвата им ги задължава да останат докрай с господаря си. Англосаксонската хроника твърди, че нормандците отново щурмуват хълма. Пехота, стрелци и рицари заедно се нахвърлят върху прочутата стена от щитове, типичния пеши строй на викингската епоха.

Кралят е мъртъв или агонизира, хускарлите са обезверени, малобройни и изтощени. Нормандците също са изморени до предела на силите си, но вече са уверени в победата. Стената на вала издържа още известно време, след което е разкъсана и изолирани отряди и групи изнурени хускарли са обкръжени. Събрани в кръг, гръб до гръб, те се отбраняват до късно през нощта. Никой от тях не се измъква, нито се предава. Бойното поле до сутринта е изцяло в ръцете на Вилялм заедно с победата. Пътят към Лондон е открит пред него, но ще минат две седмици, преди той да може да напусне околностите на Хейстингс. Кръвопролитието е изтощило и неговите сили. Общите жертви от двете страни възлизат на около осем хиляди души, което за епохата си е нечувано клане. За сравнение наборът на рицари от околностите на Париж  от същия период възлиза на около двеста и двайсет души, без да се боят оръженосците и прислугата. Цялата сила на дука на Нормандия, събрана от много области на западна Европа вероятно не надвишава девет хиляди мъже, докато саксите са изправили на хълма приблизително седем и половина хиляди. Години след сражението Вилялм ще заповяда на бойното поле да бъде издигнат манастир, където да се отслужва лиургия за упокой на загиналите. Междувременно обаче той едва напредва до Хейстингс, взима го под свой контрол и се установява в доскорошния лагер на своя противник. Един анекдот от Англосаксонската хроника твърди, че любовницата на Харолд, Идит  Лебедовата шия, дни наред търси тялото на своя господар на бойното поле, за да го погребе и оплаче.

Вилялм Бастарда, син на Робер Дявола, дук на нормандците, се превръща в Уилям Завоевателя, крал на Англия. Лондон го признава за крал и сключва примирие още в края на октомври. На Коледа, 25 декември 1066 е коронясан в Лондон от пристигналия набързо йоркски архиепископ, защото старият Стиганд, примас на кралството и архиепископ на Кентърбъри, е отказал да участва в такава коронация. Скоро той ще бъде свален от катедрата си и на негово място ще се издигнат Ланфранк, Анселм и други протежета на Завоевателя. Уилям ще изпълни всички поети ангажименти – ще отнеме земята от саксонските благородници, за да я раздаде на нормандците, ще плати щедро от плячката на всички останали участници в завоеванието, ще възобнови и изплащането на „пенито на свети Петър”, както е обещал пред Светия престол в Рим. Ще потуши опитите за възстания на саксите. В Англия ще започнат да казват, че „нормандец” означава „господар”, а „саксонец” – „роб”. Езикът ще се промени под влияние на навлизащия френски, говорен от нормандците. Страната ще се окаже въвлечена в споровете на новата нормандска династия с Анжу и Франция, което ще доведе до нови войни, най-голямата от които ще бъде Стогодишната. Келтските героични легенди от Уелс ще започнат да влияят чрез английския двор на писателите във Франция и цяла Европа.
Критичният момент, равновесната точка, в която историята се концентрира, за да се реши дали ще продължи по досегашния коловоз или ще прекрачи по нов път – това в случая е битката при Хейстингс, където случайността, но и решенията на водачите налагат своя отпечатък върху съдбите на цели поколения.



Тагове:   Англия,


Гласувай:
1



1. bratignat - Времето на саксонските династии е ...
23.09.2009 14:29
Времето на саксонските династии е било преброено още с ерата на "Данлоу" - датския закон, но им свалям шапка, за продължителният отпор, който са дали на викингите.
цитирай
2. mglishev - Времето на саксонските династии е ...
23.09.2009 23:31
bratignat написа:
Времето на саксонските династии е било преброено още с ерата на "Данлоу" - датския закон, но им свалям шапка, за продължителният отпор, който са дали на викингите.


Дейнлоу всъщност е област, заселена с датчани и след края на викингските нашествия. Тя е "Територия на датския закон". В крайна сметка англосаксите надвиват викингите. Това, което слага края на старата нордическа култура в Англия, са тъкмо нормандците с тяхната кавалерия.
цитирай
3. bratignat - Позволих си да наричам норманите ...
23.09.2009 23:50
Позволих си да наричам норманите датчани - макар да са скандинавци под властта на датските династии, но иначе много интересна история.
цитирай
4. mglishev - Жителите на Нормандия вече са из...
24.09.2009 00:23
Жителите на Нормандия вече са изгубили доста от скандинавското в себе си по времето на Уилям :) Освен предприемчивостта, очевидно.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8627301
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата