Добре, тайният порок на Автора е, че кърти клавиатурата с исторически стратегии. Когато се скара с любимата, когато преводът не върви, когато го мързи да пише, когато няма пари за бира, а нетът пада и няма как да се тегли нов филм от Замунда, когато времето е лошо, а настроението - агресивно, когато просто животното вземе връх над човека и молитвата не идва на устните, тогава компът зове за поредната кръвопролитна кампания, в която да се решат съдбините на Европа и света. С пуцалки и преследвания с коли обаче не ми се занимава.

 

Интересно - това само по себе си хазарт ли е? Игра е, губи време и в този мисъл води до морални загуби, но може да се каже, че донякъде развива акъла. А има и игри, които могат директно да претендират, че са изкуство. В тях има от всичко – по малко кино, по малко литература, повечко изобразителни изкуства, тук-там и находки в атмосферата (извън мейнстрийм бозите) като Shogun: Total War, а и някои добри куестове. Най-малкото дават поводи за вътрешноведомствен хумор с останалите геймъри. Какво ли биха казали светите Отци за компютърните игри?

 

Историческите стратегии в частност създават някакви понятия за история в главите вероятно на прогимназистчетата, но за стари кучета са по-скоро повод за многознайство и великое чесание язиков.

 

Оставам с впечатлението, че най-добрите исторически стратегии отразяват периоди, в които България я няма. Така например Europa Universalis II и III започват в 1419 г., когато от известно време България е в липса. Разбира се, играчът може да я създаде като превземе съответните османски провинции и ги превърне във васално царство (с трикольорно знаме, голем смех). Rome: Total War: Barbarian Invasion включва хуни и славяни, но пропуска много други варварски народи, а сред тях и българите. Medieval: Total War и Medieval II: Total War също пропускат българското царство като държава на картата на стара Европа - добре, че са фенските модове, които поправят всякакви неточности, за да се появят България, Сърбия, кръстоносните държави от латинския Ориент, Бохемия, Норвегия и прочие.

Приятно изключение в това отношение е Knights of Honor, където България присъства и в трите периода на играта като в късния период е предизвикателство да създадеш обединена държава от трите разпокъсани владения, заплашвани от османци и маджари. Но, разбира се, KoH е правена с участието на българи.

 

На фона на неубедителното присъствие на България в попкултурните рефлекси на гейм-дивелъпърите православният свят изобщо е представен относително добре. В стария M:TW и в R:TW:BI присъстват, от една страна, Рус и Византия а от друга - Източната империя. В KoH пък направо изобилства от православни фракции - Новгород, Киев, Москва, Епир, Никея, Трапезунд, Зета... според съответния исторически период.

 

Резултатът в игрите обикновено е, чеправославните фракции имат по-голям шанс да се превърнат в свръхсили, дори и командувани от изкуствения интелект. Дали не става дума за някаква скрита симпатия към православния свят от страна на разработчиците? Игрите все пак са мощен елемент на популярната култура (някои ще кажат - на субкултурата) и чрез тях доста информация се загнездва лесно в главите на сума ти циклещи пред мониторите дечица.

Все пак смятам, че малко или повече става дума за случайност. Просто авторите на игри знаят малко повече за Запада, отколкото за Изтока и наблъскват в католическата част на картата повечко кралства, докато на изток остава място само за ромеи, руси и много, много "бунтовнически" провинции, които двете фракции опаткват набързо вместо рано в играта да се сблъскват със сериозната конкуренция на организирани съседи (какъвто, да речем, почти винаги е случаят с Кастилия и Арагон или с Англия и Франция, а за Италия с нейния хаос няма какво и да се говори).

Има и други предимства на православните фракции в компютърните стратегии по исторически сюжети. Католическите кралства лесно биват отлъчвани (екскомуникацията явно е единственото, което говори нещо на разработчиците на средновековни симулатори), което веднага води до спадане на доходите на играча и до бунтове на благочестиви католици в провинците. Ислямските държави пък са обект на кръстоносна експанзия (особено в M:TW), докато православните нито биват отлъчвани (няма как), нито са чак толкова подложени на кръстоносната чума. Ефектът е, че Византия и Рус лесно се превръщат в свръхмощни агресори (освен в KoH, където големите държави имат досадната склонност непрекъснато да се цепят на парчета във все по-безмислени  граждански войни)  и размазват навред по картата де що видят католик, езичник или мюсюлманин.

 

Освен всичко друго, в KoH православните държави имат възможността да превръщат някого от клириците си в патриарх, който действа с огромен размах в новопокорените провинции. За сметка на това никак не е изгодно да играеш с католичека фракция и твой клирик да бъде избран за папа, защото губиш контрол над него.

В M:TW православните държави имат и това предимство че вражеските инквизитори не могат да съдят за ерес военачалниците на играча, избрал Византия или Новгород.

В R:TW:BI пък двете първоначални римски фракции са особено нестабилни и податливи на опасността от гражданска война. Играта се опитва донякъде да компенсира хъса на играча и поставя всякакви трудности пред този, който реши да играе с римляните. Ако обаче играя с Източната империя и още в първия ход срутя всички езически храмове и на тяхно място вдигна спретнати християнски параклисчета (изрично упоменати като Orthodox Chapels), населението спира да се бунтува за десетина и повече хода напред. 

 

Резултатът е, че да се играят исторически стратегии е по-лесно с православни фракции отколкото с католически, езически или ислямски. Вероятно е случайност. Но е твърде забавно и може би дори донякъде поучително, та не можех да не го спомена. Да не говорим, че човек се колебае между чувството за религиозно задоволство и гузна съвест от вандализма си, когато бута Партенона в Атина, за да вдигне на негово място "Светите апостоли", па било то и в симулация.

 

Остава въпросът: престъпление ли е за един играч, вживявящ се в ролята на император Теодосий Велики, да изколи населението на току-що превзет симулационен град, което не иска да му бутат храмчето на Зороастър? Може ли да има такова нещо като виртуален грях? С това, драги мои, ви оставям, че креватът ме зове. По-натам пак ще пиша.

аз лично бих въстановил старата елинска вяра и да видиш ко стаа :)

Гледай какво става на Barbarian Invasion като вдигнеш храмове на Митра и Sol Invictus в Източната империя :) Скоро Сасанидите и хуните почват да си пращат честитки през Босфора, а ти се чудиш откъде ти е дошло, опитваш се да оцелееш в няколко отдалечени провинции по Африката и се бориш с бербери и бунтовници :D

:)

С православни войскици до няколко хода/години си в Ктезифон на Тигър, а тиловите ти войски размазват сармати, готи и хуни по Европа.

KoH си е изцяло правена от българи.
Иначе за игри, включващи България като playable нация препоръчвам Crusader Kings и Hearts of Iron - и двете правени от Paradox, демек, разработчиците на Europa Universalis.

И двете са базирани на същата механика като Европата, но са и доста различни, в смисъл на механиката на геймплея, която се базира на по-важните неща от конкретната епоха.

Например, в Crusader Kings е обърнато внимание на браковете между династиите, развитието на технологията е доста хаотично и е per province, а не за цялата държава (отнема време да се разпространи навсякъде), а в Hearts of Iron е обърнато повече внимание на икономиката на държавата и тактическите и стратегическите опции при водене на битка и война.

Освен тия двете игри може да пробваш и Victoria, пак правена от Paradox Interactive, където ще можеш да изиграеш Съединението на България и Първата световна война.
Играта е много специфична и е за истински хардкор играчи, но мисля, че ще ти е интересна.

:)

Това по-горе бях аз, да отбележа само и да си пробвам новата регистрация.

Пък ако знаеш какви (дено)нощни мултиплейър сесии стават на Hearts of Iron. :-)
Стига човек да има време.

Требва и парици да се правят, и жената да не остава лишена от внимание... ех. А му се играе на човек.