Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.03.2010 04:22 - ФРБ - Феодална Република България. Социализъм и феодализъм
Автор: mglishev Категория: Забавление   
Прочетен: 12533 Коментари: 24 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                  Далеч не съм първият, който се сеща за тази аналогия, но социализмът у нас силно напомня някакъв вид феодализъм. Или дори не само феодализъм, а комбинация от феодално кралство и Старото царство в Египет.


           
Естествено, че не съм първият – Георги Марков, онзи, истинският, отдавна е сравнил царството на Тодор Правешки с това на Борил.

 
            Ще бъда хаотичен. Това е просто изложение на мисли, една може би повърхностна аналогия. За някого тя ще бъде банална, за другиго – неточна. За мен изглежда забавна.

 

            Да започнем с религията. Комунистите не вярват в Бога. Вярват само в природните закони, науката и историческото предопределение... Моля? Предопределение? Ами да, те вярват в него. Вярват, че победата на пролетариата е предопределена. Вярват, че преди да се стигне до победата, ще настъпи световна революция. Поне от Ленин нататък вярват, че тази революция ще настъпи първо в едни страни, а не във всички едновременно. И поне при Горбачов са „вярвали”, че разведряването и преустройството не отменят победата на пролетариата.

По същество това е вяра, която се основава на Писание – съчиненията на Маркс, Енгелс и Ленин. Прилича на вярата в сигурната победа на Бога над Сатаната (в случая въплътен от историческата „реакция”) и в Последната битка (същата, дето ще се разиграе в Деня на Страшния Съд). И също като в случая с християнството не е много сигурно какво ще настъпи след победата, но се знае, че ще бъде хубаво.

Комунистите вярват в безсмъртието. О, не буквално, но са толкова оплетени в ритуали, свързани с него, че границата между буквално и метафорично безсмъртие се размива. Те строят грандиозни мавзолеи, където се покланят пред тленните останки на мъртви (тоест безсмъртни) вождове. Във възпоменателните си речи живите функционери често използват думата „безсмъртие” по адрес на вече обожествените.

Част от комунистическия церемониал е запазена и до днес в тържествената проверка-заря по повод националния празник. Според комунистите мъртвите не губят гражданските си права и задължения, защото след смъртта си остават зачислени в Софийския гарнизон. „Вечерната проверка е проведена – докладват командирите на роти пред Главнокомандуващия – личният състав е налице, с изключение на геройски загиналите...” В отделните роти са зачислени загиналите в конкретен период от историята на страната. Сякаш мъртвите воини, вместо да чуят Вазовото „Юнаци, лека нощ!”, остават на служба под знамената и след героичната си гибел – като един вид лари и пенати, гладни духове от китайската митология, периодично призовавани от заклинателните думи на командирите. Вечните огньове и поднасянето на венци не се нуждаят от коментар, пък ине са характерни само за социалистическите страни.

Ленин, разбира се, остава председател на КПСС завинаги. След него има само генерални секретари; точно както и римският папа, европейските монарси или православните патриарси са само наместници на истинския Глава на Църквата (ако не броим британската кралица). Нещо подобно има и в Северна Корея, където при смъртта си Ким Ир Сен е обявен за Вечен вожд (а синът му Чен Ир – за Любим вожд). Къде минава границата между метафоричното безсмъртие, култа към личността и традиционното обожествяване/канонизиране на мъртвите е трудно да се прецени.
            Същото важи и за българските върховни вождове. Вълко Червенков и Тодор Живков заемат висши държавни постове (макар че по времето на първите двама не е съвсем ясно кой пост е този на официален държавен глава). Те обаче са само главни секретари на ЦК на БКП, а не председатели на БКП. Никой не е подходящ за председател след героя от Лайпциг, гениалния вожд и учител на трудещия се български народ, др. Георги Димитров (титулатурата звучи приблизително като "Непобедим, Щастлив, Благочестив и винаги Август").

Думите на вождовете се цитират с подходяща пронунциация: „Както учи гениалният вожд и учител...” По подобен начин свещеникът започва да чете неделния текст от Евангелието с: „Да внимаваме...”

Партийните конгреси не само извършват кадрови промени и подготвят законодателни. Те издават и официални тълкувания на заветите на Маркс, Енгелс и Ленин. Всяко отклонение от тълкуванието е окачествявано като „волунтаризъм”, „нездраво разбиране”, „чуждо схващане” и направо „сектантство”. Което напомня до немай-къде за средновековните неортодоксални вярвания, осъждани като ереси от съборите.

В много учреждения е подреден нещо като параклис или по-право олтар – т.нар. Червен кът. Ако учреждението има знаме, то вероятно е в Червения кът, при масата с червена сукнена покривка с портрет или бюст на Ленин. Портрети на канонизирани светци или икони на вождове има над бюрото на всеки директор.

Разпространени са публичните жестове – топли ръкостискания, прегръдки, размяна на папки, дори и един чисто средновековен жест на помирение и сближаване – целувката. Пряка реминисценция от osculum pacis, разменена между Томас Бекет и Хенри ІІ при Ла Форте-Бернар. Символичните действия са разнообразни: първи копки, поднасяне на хляб и сол, целуване на знамена и, разбира се, тържествени клетви и обещания, напомнящи причудливите рицарски обети от ХІV-ХV в. Културата на социализма е култура на жеста точно като западноевропейската средновековна.

Съществува изтънчена „теология” на режима под името диалектика. За християните Бог е Един и същевременно Трима, Христос е едновременно Бог и човек, а вярващият е длъжен едновременно да отхвърли всички радости на света, но не и да ги презре, защото те са дадени от Бога. По подобен начин диалектиката показва на пръв поглед недоловимите разлики между интернационализъм (похвално чувство) и космополитизъм (осъдително), патриотизъм и шовинизъм, социалистическа законност и отхвърляне на правовата държава, социалистически морал и отхвърляне на буржоазния морал, свободолюбие и либерализъм, малка и голяма правда.

            Впрочем, вождовете в отделните социалистически държави не са еднакво авторитетни, нито пък дори разполагат с еднакъв суверенитет. Китай е самостоятелно царство. Югославия също е самостоятелна. Но България (да, на първо място), Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша и ГДР са васали на Великия крал в Москва. В 1968 е изкован терминът "ограничен суверенитет", с което феодалната реалност е официализирана. Пак през 60-те Тодор І Живков на два пъти предлага България да се присъедини окончателно към СССР, но Великият крал в Москва връща жеста - отказвайки. Васалитетът е достатъчна форма на зависимост, когато васалите са лоялни. Разбира се, съветските посланици играят властната роля на императорските пратеници на Карл Велики в братските страни, където са акредитирани. Самото понятие "братски страни" ни връща към "семейството на владетелите и народите" от византийската политическа теория, където,  разбира се, императорът в Константинопол е начело на фамилията, шахът на Персия или халифът в Дамаск са му братя, а царете на България и Грузия са негови синове.

            Войната в социалистическия свят е свещена. Това се пее в прав текст в съветския химн "Ставай, страна огромная...". В 1956 г. съветските сили наказват унгарските разколници - еретици на социализма. В 1968 войските на СИВ тръгват заедно - не просто съветските, а части от няколко държави потеглят към Чехословакия, за да потушат местните несъгласия с "линията" (догмата) на КПСС. Това е вече не просто единична акция, а нещо като Петолъчконосен поход срещу албигойците в Прага. В 1968 "чех" звучи като "bougre" за френските кръстоносци от ХІІІ в. Помощта за Виетнам, Куба и Корея също носи кръстоносен привкус - трябва да се окаже подкрепа на застрашения свещен социализъм срещу дяволската контрареволюция.

  

Хералдиката е силно застъпена – изобилстват ленти, знамена, червени звезди (вездесъщи като кръста над катедралата), сърпове и чукове, зъбчати колела, фабрични комини и житни класове – знаци на триумф, на самоувереност, на труд, технически напредък и благоденствие.

 

Литературата е пълна със средновековни жанрове – похвални слова и канонични жития най-вече.

 

В ежедневното общуване се е наложила изключително раннохристиянската по дух практика гражданите да се обръщат помежду си с „другарю” или в най-лошия случай с „гражданино” (което все пак звучи почти модерно – все пак напомня за Френската революция, но е употребявано преди всичко от милиционерите). Малко е разстоянието до „братко” и „сестро”, което и днес се среща в някои протестантски общности.

Пиететът към работниците и селяните пряко насочва към разделението на трите съсловия, както го излага в проповедите си Бертолд Регенсбургски (ХІІІ в.). Бертолд казва, че ще се спасят най-много бедняци, тоест селяни, поради несгодите, които преживяват всеки ден. По същество същото твърдят и комунистите.

Официалната погнуса от търговията също прилича на средновековното осъждане на homo mercator, звучало често от амвоните.

Жителството ни връща към едиктите за колоната на Теодосий Велики и средновековното закрепостяване на селяните към парцела, който обработват за сеньора.

Недоверието към чужденците и липсата на пътувания зад границата за повечето граждани означава връщане към едно състояние от преди средата на ХІХ в.

Разбира се, режимът има аристокрация – това са партизани, ятаци, активни борци против фашизма и техните семейства. Привилегиите и специалните доставки спускат завеса между тях и повечето граждани. Синовете на активните борци имат шанса за добро образование, пътувания и доходна работа. И, разбира се, за династичен брак.

Между самите аристократи (боляри, както ги нарича Марков) отношенията невинаги са идилични. Както подобава на истински феодален двор, приятелствата и съперничествата са образували клики, кликите – фракции. Не става дума за идеологически противопоставяния, а за такива на лична основа или както веднъж чух в частен разговор – членовете на един партизански отряд се поддържат срещу тези от друг. Всички са правили революцията заедно, но доверието помежду им е нулево, защото фиефите и феодите от победата трябва да се пазят цели и ненакърнени за наследниците на семействата.

На практика съществува догмат за непогрешимостта – решенията на всеки вожд или началник се приемат безпрекословно и могат да бъдат преразглеждани само от по-висшестоящ или следващ ръководител.




Гласувай:
7



1. анонимен - Ще бъда също хаотичен. Нищо ново. ...
07.03.2010 09:02
Ще бъда също хаотичен. Нищо ново. Още Маркс го е прозрял. Преди него не знам.Ритуалите ... още от каменната ера, та до ден днешен. Направи твой оригинален коментар. Бъди ти.
цитирай
2. nicodima - Всъщност никак не си хаотичен!
07.03.2010 09:16
Огромната омраза на комунизма към която и да е религия е най-голямото доказателство за твърденията ти. Не може да има паралелна вяра, друга вяра, само в Партията, Ленин и пр. ръководители и светлото бъдеще. А Светата Троица - Маркс, Енгелс и Ленин : )... Ако се разтърсиш из Писанието, ще намериш още аналогии...
Хубав постинг, дано го прочетат повече хора!
Разрешаваш ли да сложа линк?
Поздрави!
цитирай
3. анонимен - актуален постинг
07.03.2010 10:43
Много си актуален. Дано повече хора го прочетат. Феодалите т.е. партизанските отряди се развихриха. Новата вяра, а и старата милярдите...
цитирай
4. анонимен - Страхотен постинг. Великолепни ...
07.03.2010 16:56
Страхотен постинг. Великолепни аналогии, добре обосновани. Трябва повече хора да го прочетат.
цитирай
5. mglishev - Слагайте линкове,
07.03.2010 17:45
кефете се, радвам се, ако текстът е четивен. Всъщност не гонех актуалност, а само аналогия, но важното е да има читатели. Нали затова пише човек :)
цитирай
6. анонимен - Пиши, повече пиши. Рядко се намират ...
08.03.2010 08:46
Пиши , повече пиши. Рядко се намират толкова интелигентно и критично написани неща. Заслужаня си .
цитирай
7. mglishev - Абе и прехвалването не е работа.
08.03.2010 08:59
В блоговете нивото е толкова кофти, че човек като знае дори само правописа, поизпъква. Но се иска повече, за да пропише добре.
цитирай
8. baletlnetpepas - Без да оспорвам аналогиите
09.03.2010 15:13
бих си позволил да се опитам коментирам причините затова. А те не са толкова в съзнателения опит на социализма да изгради някаква "социалистическа феодална държва" с присъщите за това регалии, а са естествено следствие от базата, върху която стъпва всяко общество, което претендира че изгражда "нов обществен строй".

Естествено, нещо като "нов обществен строй" не съществува. Датата на революцията обикновено се посочва по-късно и то е поради необходимостта да се посочи новото начало, а не защото новото е започнало тогава. Датата е проява на идеология.

Наистина, появяват се едни нови лица, които започват да говорят за новите си идеи и да ги реализират върху хората. Хората, за разлика от държавата обаче, са инертни - те не подлежат на революционни промени. Новите идеи, на новите лица се разбират от "старите" хора. Те ги осъзнават и реагират на тях на база на досегашното си разбиране за света. И ето как, сградата на новия обществен строй в конструктивните си черти започва удивително много да прилича на стария. Да, има различно говорене, обявяват се различни цели, но начините на действие не се променят радикално и по същество остават същите.

В този ред на мисли, за да продължим аналогиите не смяташ ли, че съществуват твърде много черти, които сближават днешната българска държава със социалистическата такава?

Човек реагира на историческите промени според това, което знае. Мисля си, дали причина за зверския български капитализъм, който изграждаме след 1989 не е знанието, което имахме за капитализма от преди 1989? Преди 1989 знаехме, че капиталиста е сам за себе си, преследващ единствено печалба и нетрогващ се от страданията на другите и т.н. И изведнъж - Праз! Идва 10.11.1989 и ни се казва - бъдете капиталисти, мислете капиталистически. И ние започнахме да мислим капиталистически, но така както бяхме научени, че мисли капиталиста - сам за себе си, преследващ единствено печалба и изгода и нетрогващ се от страданията на другите.

Ще спра тук, че ми свършиха символите.
цитирай
9. mglishev - Ами да,
09.03.2010 15:37
естествено, че Георги Димитров и останалите не искат да правят феодално царство... просто толкова са им държавническите умения и въображението. Култ към мъртви вождове, конгреси, догми и крепостно жителство.
цитирай
10. baletlnetpepas - Ами
09.03.2010 15:43
по-скоро хората сами са ги пожелали носили са им сигурност - с цялата двусмисленост на понятието
цитирай
11. mglishev - Тоест
10.03.2010 00:05
българите през '44-та са си пожелали сами Кимон Георгиев, Георги Димитров и останалите? Съмнявам се.
цитирай
12. baletlnetpepas - Българите през 1944
10.03.2010 07:39
(а тук не бива да отделяме и другите знаменателни дати в навата ни история 1878 и 1989), предпочетоха Кимон Георгиев, Георги Димитров и т.н, вместо по-несигурната позиция да поставят сами въпроса "кой да ги управлява".
В крайна сметка в историческия процес участваме всички, а не само управляващите нали?
цитирай
13. mglishev - Е,
10.03.2010 07:43
на мен най-позитивистки ми се струва, че конкретно през 1944 е решавала Червената армия. Без Толбухин К. Георгиев е немислим.
цитирай
14. baletlnetpepas - Без никакво съмнение.
10.03.2010 08:11
Но то и 1878 бе немислима без Руската армия.
Коментарът ти обаче ме накакара да се сетя за един силно идеологически филм от моето детство, поредицата "Великата Отечествена Война".
Още си спомням огромната гордост, която нахлу в сърцето ми, когато историята на филма стигна до влизането на Червената армия в България. До тогава целият филм вървеше в битки, сражения, трупове и изведнъж когато стигна до България се разви следната история.
Главнокомандващият (може и да е бил Толбухин -знаеш, на детето имената рядко правят впечатление) изпратил разузнавателните си части и се приготвял за битка. По едно време дошли разузнавачите и му казали:
"Другарю командир, пеят!"
"Кой пее!" - не разбрал командира
"Българите пеят, жени ни чакат с цветя и хляб и сол - това е стара българска традиция на гостоприемство"

И така влезнали Руснаците посрещнати с песни. Детската ми гордост идваше от факта, че ние сме били най-добрите приятели на руснаците, а към този период дълбоко вярвах, че те са правилната историческа сила (как детето да си помисли друго, като всички наоколо му говореха така).
Днес си мисля, че в този епизод може да се открие в много синтезирана форма участието на българите в историческия процес в послените 132 години. А то е - посрещане с песни, цветя, хляб и сол, но не и с хора, които да преговарят и да поставят условия.

Последните 132 годни всяка промяна при нас е безусловна. С пренебежимо малка опозиция на самата промяна. Колко души заставаха открито в защита на турското управление през 1878, царския режим през 1944 или комунистическия режим през 1989? А в същото време самите събития на тези три дати винаги са външни и не изхождащи от някакво движение вътре в народа.

Като се вземе това пред вид връзката Толбухин - К. Георгиев става доста по-разбираема, поне за мен.
цитирай
15. mglishev - Това е вярно
10.03.2010 09:06
Винаги сме ужасно лоялни към новото :)
цитирай
16. анонимен - ано
10.03.2010 09:22
Да, избори ,проведени по време на окупация, след масори репресии, изчезване на хора, отнемане на имущество, лагери... са предрешени
цитирай
17. анонимен - отново ано
10.03.2010 09:38
Младите, а и не дотам ,искат нещо ново, различно искат социална справедливост,да го кажем направо, периодът след войната е свързан със социалистическата идея. Изобщо следвоенен период. Период на еуфория. Но нима в идеята за социална справедливост има нещо лошо?
цитирай
18. mglishev - Все пак
10.03.2010 09:39
съм много доволен от факта, че прадядо и прабаба от чист инат са пуснали по един глас за монархията в 1946 :)
Все ми е тая за Симеон ІІ (вече), но самият жест е великолепен.

Лошо няма, просто трябва да се внимава докъде става дума за справедливост и откъде почва тиранията.
цитирай
19. анонимен - ано
10.03.2010 10:59
Точно това имах предвид. Не мислиш ли, че може да се направи сравнение с еуфорията преди 20 години и сегашната апатия, обхванала обществото и позволила на издънките им да ни яхат и да ни се хилятв лицето.
цитирай
20. mglishev - Да
10.03.2010 16:05
Разбира се, че може.
цитирай
21. анонимен - Като може, направи го.
11.03.2010 12:11
Като може, направи го.
цитирай
22. mglishev - :)
11.03.2010 13:41
Трябва си и мерак.
цитирай
23. veselaj - Че комунизма много прилича на фе...
12.01.2011 17:51
Че комунизма много прилича на феодално общество съм съгласна. Най-вече заради феодалното подчинение вна хората. Само че не съм съгласна, че комунистите вярваха в нещо, пък било то и собствените им идеали. Те само се опитваха да ги представят като нещо в което вярват и трябваше другите да вярват в него. Изглежда голямата промиване на мозъци все пак има ефект. Поздрави за статията.
цитирай
24. mglishev - Така де,
13.01.2011 11:34
поне заявяват някаква официална вяра.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8625726
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата