В кухнята на семейство Хаджипатрашкови отдавна не висеше гордата карта на Обединена България. Обеднелите интелектуалци бяха изгубили вяра в щастливата звезда на Отечеството. Всяка сутрин кухненският съд заседаваше по дела за корупция, предателство и нарушаване на гражданските свободи. Кафеварката „Зименс” зловещо къкреше в ъгъла, докато старият господин Хаджипатрашков безмилостно громеше жалкото правителство и проклетата полицейщина. Синовете му нагъваха любимите си консерви „Рейнско злато” (зеле с ерзац-свинско) и кимаха машинално. Госпожа Хаджипатрашкова тайно слушаше американска радиостанция в хола.
– Аман от ченгесарски истории! – викаше до Бога гневният стопанин. Крадат ни безогледно, лъжат ни като идиоти и ни бият по улиците!
– Международното положение е такова... – опита се да каже нещо умно по-малкото Хаджипатрашковче.
– Видял си ти международно положение! – продължаваше да буйства старият. Това да ти не е хилядо деветстотин четирийсет и трета? Тогава е имало положение. Сега какво има?
– Сега има Европейски съюз – обади се по-големият.
– То пък един съюз! Немски помияри! Нацисти!
– Не викай бе, тате, съседите слушат.
– Да слушат! Цяла България да чуе! Кога ще се отървем от тия прусашки разбойници!
– Е, тате, виж, че дават пари за земеделието.
– Бе какво земеделие? Дават... нищо не дават! Само ни тъпчат със своя продукция, я се виж, че и ти немска консерва дъвчеш.
– Ама пък съдебната реформа върви, нали еврокомисарите мрънкат, че са ни калпави съдиите.
– Че техните да не са по-добри? Слуги! Ха си споменал нещо за права на малцинствата, ха си отишъл в Треблинка!
– Малцинства ли? Какви малцинства? – неразбиращо се спогледаха синовете.
– Ами ей такива! Едно време имаше всякакви в България. Като бях малък, имаше турци, цигани, еврейчета още се криеха по мазетата. А сега – нищо. Само тъпи български и немски мутри навсякъде.
– Тате, склероза те тресе. Евреите са чудовища от германската митология, никога не е имало истински евреи, камо ли в България.
– Ей на това ви научиха вас в проклетата Немска гимназия. Що ли ви записах там...
– За да не е в Италианската! – провикна се от хола госпожа Хаджипатрашкова, която беше учила само унгарски.
– Е, да, в Италианската щеше да е още по-идиотско. Сега щяхте само за Кучето да ми плещите на закуска.
– Дучето бе, тате, не Кучето.
– Е, да де, аз какво казах? Кучето!
Синовете се спогледаха безпомощно. Старият продължаваше яростната си тирада:
– И не са само малцинствата! Ами какво стана с гражданските права! Подслушват ни и сега като си викаме в кухнята! Няма ли по-важна работа за вършене! Няма ли престъпници за ловене!
– Ама, тате, какви престъпници, в Обединена България всички са добри граждани, само ти си малко изнервен.
– Ама ни крадат! Няма престъпници, а парното скача! Кой ще плаща тая сметка!
– Скача цената на нефт и газ от Плойещи, тате.
– Скача... Що скача? Щото немският инвеститор така е решил. Ех, кога ли ще ги изгоним тия шваби оттука... ама всички наши политичета са до един маркаджии.
– Ама нали са ни дали Македония, тате.
– Е, какво да я правим тая тъпа Македония? Да си я бием в главите? Че то от макетата по-прости има ли?
– Точно така! – обади се одобрително от хола госпожата, която имаше роднини в Скопие и не ги обичаше много. Явно унгарското предаване на американското радио не се чуваше много добре и тя сега надаваше ухо към кухненската буря. Странно, немските апарати винаги хващаха кристално ясно излъчени записи на Карл Орф, но никога рокоперата „Маркет гардън”.
– Тате, немците са готини. Имат страхотна техника.
– Охооо, видял си ти техника! Ти танк „Шърман” знаеш ли какво е! „Спитфайър” само на картинка си виждал. Ами „Катюша”? Зелен си още, сополанко! А тия с техниката само паметници дето нацвъкаха по София. Такова унижение – паметник на Вермахта-освободител до Орлов мост. Пълна гавра. Трябва да се взриви.
– Тате... – обади се колебливо по-малкият.
– Какво искаш, бе? Пари няма да ти дам!
– Не бе, тате, аз за паметника...
– Тая грозотия!
– Тате, ние с Пешо от моя клас миналата седмица нашарихме физиономиите на страничния релеф като американски герои...
– Леле! Верно! Браво! Юнак! Ти затова си закъснял тогава! На ти двайсет лева, хем и Пешко да почерпиш една лимонада! Ето, това е истинската моя кръв! Ех! Кога ли ще се върнат американците и руснаците да ни освободят от това пусто немско робство...
Ноооо, политическата гастрономия не може да не постави диагноза.
Липсва му Кунка Пръмова...;)
Между другото, някъде около днешната дата е станал аншлусът (фашагите да си го пишат с главна буква).
Поздрави!
13.03.2013 20:31
Не беше честно да намесваш Филип Дик в балканската стъкларница.
"В моите творби аз поставям под съмнение Вселената; чудя се дали тя е реална и се чудя дали всички ние сме реални."
(и аз така се чудя. само.)
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата