Постинг
27.01.2012 09:29 -
"Аз, грешният" и "Съвестта ми е чиста": митрополитите като халифи
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 6281 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 27.01.2012 11:22
Прочетен: 6281 Коментари: 6 Гласове:
4
Последна промяна: 27.01.2012 11:22
При нас, а може би и изобщо в цялото източно християнство има нещо като "грешникомилство". Стига някой да се заяви като грешен или най-общо да кажем: "и него майка го е раждала", това тутакси отбива опасността от по-остри реакции срещу негови постъпки. Съвсем буквално признатият грях става половин грях.
Натъртвам: говорим не за грях, признат конкретно, а за най-общо заявено съзнание за собствената грешност. Ако човекът е високопоставен в някаква йерархия (която и да е тя), дори най-мъглявото и популистко признание за някаква потенциална грешност се превръща в повод за умиление. Да се търсят детайли вече е неприлично.
Тоест в нашия случай кой да е подписувател на декларация за сътрудничество с ДС, кариерист и циник може да се измъкне от критики и дори да се надява на умилението на благочестивите вярващи (и на все по-благочестивите национал-комунисти), стига не дори да си признае нещо конкретно, не да изкаже съжаление за своите реални или въобразени грехове и не (разбира се) да се лиши от някаква своя функция, а само да каже едно най, ама най-общо: "Е, хора сме, всеки може да сгреши". Дори само това вече застрахова против критики и се смята за велика покаятелна проява. Защото в нашата полуруска-полуосманска религиозна култура владиката наистина е някакво малко божество, един мъничък неприкосновен падишах и цар Салтан на нашите души. Бабите обичат титлите и митрите заради самите тях. Салтанатлък има в тия неща. И като казвам "баби", нямам предвид жените, които често се молят в храмовете, а един вид духовни баби, които благоговеят пред бради и финтифлюшки.
Да добавим и това, че напоследък вече няма нужда дори от това формално заявяване на потенциална грешност. Напротив, колкото по-вероятни са греховете, толкова повече високопоставеният грешник се превръща в "жертва", в неразбран герой, в едва ли не кандидат-светец. Това е логичен завършек на едно драматично мислене, в което Сталин би се влюбил. Ех, трагедията на доносника... какво знаете вие, плитки души!
В този си вид православието е все по-ориенталско и все по-малко християнско. Султанско православие, или фанариотски падишахлък с елементи от "На всеки километър" и "Няма нищо по-хубаво от лошото време".
Разбира се, в това няма нищо, което да е автентично православно (в смисъла, в който например за радикалните реформисти "автентично" е винаги само най-древното и непримесено). Ако трябва да говорим за здравата, борбена, жизнена и жилава традиция на онова, което е истински православно (а не е османо-руски тюрлюгювеч с елементи на страх от татари с гимнастьорки под ризниците и персийски фалш), ще ни се наложи да се обърнем към прекалено отдалечената във времето Византия. А там стои забравеният, но хубав образ на византийския лаос, на православния Народ, който има правото и задължението да изисква почтеност и приличие от своите водачи, било светски, било духовни. Вековете на османска власт за Балканите и на татарско-московска изолация за Русия обаче са разкашкали и ориентализирали православната ни съвест. Превърнали сме се в почтително настроени бабички, които целуват ръка на всеки "батюшка", независимо дали той е достоен. Това е немислимо в Юстиниановия Константинопол (когато всеки е имал своя собствена религиозна съвест) или в Солун на св. Григорий Палама (когато хората успешно са различавали истинския духовник от обикновената митрофорна свиня).
Българите от по-ново време имаме един особено хубав повод за сравнение със самите себе си: нашите прапрадядовци дръзко са скъсали с Цариградската османизирана патриаршия. Постъпили са по наистина православен начин - доколкото в най-добрите традиции на източната Църква е именно parrhesia, дръзновеността. Не са се държали като баби. Издействали са си Екзархия и онова свещено право, което всеки народ има - литургията да е на роден език и владиката да е сънародник. Ето това е истинското лице на източното християнство, на православието: дръзко и чисто, а не омърлушено и робско.
Владиката е владика, когато служи на своя лаос, на своя Народ. Затова нашите митрополити носят митри във формата на византийски императорски корони: те заместват изчезналите царе от предосманската епоха.
За съжаление обаче, въпреки короните, владиците са свикнали да служат на много други господари, но не и на лаоса - като се почне с османците, мине се през московските царе и се стигне до комунистите. От векове калугерският състав, който излъчва епископата, е свикнал да се смирява пред власти, които не уважават гласа на Църквата (да, това се отнася и за руските царе, особено от Петър Велики нататък). При това положение обикновено си имаме работа не с духовници, не с мощни фигури с изрядна почтеност или поне с подобаваща тежест, а с ориенталски политици, възпитани в меките обноски, махленския стил и безогледната наглост на царския терем, на падишахския селямлък и на фанариотските кафенца.
За щастие, има и изключения, у които древното буйство на византийската вяра не е мъртво. Хора със здрав разум, неподкупни и склонни към риск, но не и към минаване на метър с едно формално: "аз, грешният" (камо ли пък дори без него).
Би било хубаво в тези дни на пореден отвратителен позор за българската Църква да си спомняме за онези, които все пак не са се огънали нито пред османеца, нито пред фанариота, нито пред комуниста. Вечна памет на владиката Борис и на всички като него. На Неофит Бозвели. На Софроний Врачански. На охридските владици, които са си сложили главите под ятагана, но не и съвестите. На стотиците анонимни, но свестни монаси, които така и не са станали епископи, защото са схванали, че монашеството трябва да бъде нещо далеч по-чисто от обичайното калугерско честолюбийце... "Капитан, никогда ты не будешь майором".
Докога ще си говорим за жалките неофанариоти в Синодалната палата? Има и по-добри примери в православието. Има повече православие по-далеч от тази сграда, обитавана от скучни личности, обичана от скучни вярващи и обгрижвана от още по-скучни национал-комунисти с псевдодуховен плам в окото.
Натъртвам: говорим не за грях, признат конкретно, а за най-общо заявено съзнание за собствената грешност. Ако човекът е високопоставен в някаква йерархия (която и да е тя), дори най-мъглявото и популистко признание за някаква потенциална грешност се превръща в повод за умиление. Да се търсят детайли вече е неприлично.
Тоест в нашия случай кой да е подписувател на декларация за сътрудничество с ДС, кариерист и циник може да се измъкне от критики и дори да се надява на умилението на благочестивите вярващи (и на все по-благочестивите национал-комунисти), стига не дори да си признае нещо конкретно, не да изкаже съжаление за своите реални или въобразени грехове и не (разбира се) да се лиши от някаква своя функция, а само да каже едно най, ама най-общо: "Е, хора сме, всеки може да сгреши". Дори само това вече застрахова против критики и се смята за велика покаятелна проява. Защото в нашата полуруска-полуосманска религиозна култура владиката наистина е някакво малко божество, един мъничък неприкосновен падишах и цар Салтан на нашите души. Бабите обичат титлите и митрите заради самите тях. Салтанатлък има в тия неща. И като казвам "баби", нямам предвид жените, които често се молят в храмовете, а един вид духовни баби, които благоговеят пред бради и финтифлюшки.
Да добавим и това, че напоследък вече няма нужда дори от това формално заявяване на потенциална грешност. Напротив, колкото по-вероятни са греховете, толкова повече високопоставеният грешник се превръща в "жертва", в неразбран герой, в едва ли не кандидат-светец. Това е логичен завършек на едно драматично мислене, в което Сталин би се влюбил. Ех, трагедията на доносника... какво знаете вие, плитки души!
В този си вид православието е все по-ориенталско и все по-малко християнско. Султанско православие, или фанариотски падишахлък с елементи от "На всеки километър" и "Няма нищо по-хубаво от лошото време".
Разбира се, в това няма нищо, което да е автентично православно (в смисъла, в който например за радикалните реформисти "автентично" е винаги само най-древното и непримесено). Ако трябва да говорим за здравата, борбена, жизнена и жилава традиция на онова, което е истински православно (а не е османо-руски тюрлюгювеч с елементи на страх от татари с гимнастьорки под ризниците и персийски фалш), ще ни се наложи да се обърнем към прекалено отдалечената във времето Византия. А там стои забравеният, но хубав образ на византийския лаос, на православния Народ, който има правото и задължението да изисква почтеност и приличие от своите водачи, било светски, било духовни. Вековете на османска власт за Балканите и на татарско-московска изолация за Русия обаче са разкашкали и ориентализирали православната ни съвест. Превърнали сме се в почтително настроени бабички, които целуват ръка на всеки "батюшка", независимо дали той е достоен. Това е немислимо в Юстиниановия Константинопол (когато всеки е имал своя собствена религиозна съвест) или в Солун на св. Григорий Палама (когато хората успешно са различавали истинския духовник от обикновената митрофорна свиня).
Българите от по-ново време имаме един особено хубав повод за сравнение със самите себе си: нашите прапрадядовци дръзко са скъсали с Цариградската османизирана патриаршия. Постъпили са по наистина православен начин - доколкото в най-добрите традиции на източната Църква е именно parrhesia, дръзновеността. Не са се държали като баби. Издействали са си Екзархия и онова свещено право, което всеки народ има - литургията да е на роден език и владиката да е сънародник. Ето това е истинското лице на източното християнство, на православието: дръзко и чисто, а не омърлушено и робско.
Владиката е владика, когато служи на своя лаос, на своя Народ. Затова нашите митрополити носят митри във формата на византийски императорски корони: те заместват изчезналите царе от предосманската епоха.
За съжаление обаче, въпреки короните, владиците са свикнали да служат на много други господари, но не и на лаоса - като се почне с османците, мине се през московските царе и се стигне до комунистите. От векове калугерският състав, който излъчва епископата, е свикнал да се смирява пред власти, които не уважават гласа на Църквата (да, това се отнася и за руските царе, особено от Петър Велики нататък). При това положение обикновено си имаме работа не с духовници, не с мощни фигури с изрядна почтеност или поне с подобаваща тежест, а с ориенталски политици, възпитани в меките обноски, махленския стил и безогледната наглост на царския терем, на падишахския селямлък и на фанариотските кафенца.
За щастие, има и изключения, у които древното буйство на византийската вяра не е мъртво. Хора със здрав разум, неподкупни и склонни към риск, но не и към минаване на метър с едно формално: "аз, грешният" (камо ли пък дори без него).
Би било хубаво в тези дни на пореден отвратителен позор за българската Църква да си спомняме за онези, които все пак не са се огънали нито пред османеца, нито пред фанариота, нито пред комуниста. Вечна памет на владиката Борис и на всички като него. На Неофит Бозвели. На Софроний Врачански. На охридските владици, които са си сложили главите под ятагана, но не и съвестите. На стотиците анонимни, но свестни монаси, които така и не са станали епископи, защото са схванали, че монашеството трябва да бъде нещо далеч по-чисто от обичайното калугерско честолюбийце... "Капитан, никогда ты не будешь майором".
Докога ще си говорим за жалките неофанариоти в Синодалната палата? Има и по-добри примери в православието. Има повече православие по-далеч от тази сграда, обитавана от скучни личности, обичана от скучни вярващи и обгрижвана от още по-скучни национал-комунисти с псевдодуховен плам в окото.
Тагове:
Цар или пират ?
Когато искахме да сложим Американски пре...
Монархични тутули от Близкия изток част ...
Когато искахме да сложим Американски пре...
Монархични тутули от Близкия изток част ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Есето ти чудесно отговаря на вечния въпрос "що е то вяра" и правоверие. Т.е. православие. И какво би трябвало да слави православието. Поздрави!
"За щастие, има и изключения, у които древното буйство на византийската вяра не е мъртво. Хора със здрав разум, неподкупни и склонни към риск, но не и към минаване на метър с едно "аз, грешният".
"Би било хубаво в тези дни на пореден отвратителен позор за българската Църква да си спомняме за онези, които все пак не са се огънали нито пред османеца, нито пред фанариота, нито пред комуниста. Вечна памет на владиката Борис и на всички като него. На Неофит Бозвели. На Софроний Врачански. На охридските владици, които са си сложили главите под ятагана, но не и съвестите. На стотиците анонимни, но свестни монаси, които така и не са станали епископи, защото са схванали, че монашеството трябва да бъде нещо далеч по-чисто от обичайното калугерско честолюбийце..."
цитирай"За щастие, има и изключения, у които древното буйство на византийската вяра не е мъртво. Хора със здрав разум, неподкупни и склонни към риск, но не и към минаване на метър с едно "аз, грешният".
"Би било хубаво в тези дни на пореден отвратителен позор за българската Църква да си спомняме за онези, които все пак не са се огънали нито пред османеца, нито пред фанариота, нито пред комуниста. Вечна памет на владиката Борис и на всички като него. На Неофит Бозвели. На Софроний Врачански. На охридските владици, които са си сложили главите под ятагана, но не и съвестите. На стотиците анонимни, но свестни монаси, които така и не са станали епископи, защото са схванали, че монашеството трябва да бъде нещо далеч по-чисто от обичайното калугерско честолюбийце..."
2.
анонимен -
Как да постъпим?
30.01.2012 18:38
30.01.2012 18:38
Текстът великолепно формулира (и назовава) явлението "грешникомилство" - описанието му е безупречно. Другите особено силни моменти са находките "национал-комунисти" и "скучни вярващи". И все пак ключовият проблем се намира в реторичния (дали?) финал.
Едва ли съвестните и мислещите биха отрекли, че днес може да търсим повече православие извън Синодалната палата. Въпросът е обаче именно тук: ако говорим като православни, как е православно да постъпим: като се откажем от обитателите на сградата и потърсим друго, "по-чисто" православие, или като търсим чистото православие без да се отричаме от наследството на сегашните йерарси. Може - пък и в милата на всички ни Византия не е било по-различно - да са скучни, червени, сиви, отвратителни: но това - уви! - не ги прави по-малко йерарси.
Навремето един писател (българин евреин) казал: "Какъвто народът, такива са му и евреите". Същото можем да кажем и тук: "Какъвто народът, такива са му и йерарсите".
KRikev
цитирайЕдва ли съвестните и мислещите биха отрекли, че днес може да търсим повече православие извън Синодалната палата. Въпросът е обаче именно тук: ако говорим като православни, как е православно да постъпим: като се откажем от обитателите на сградата и потърсим друго, "по-чисто" православие, или като търсим чистото православие без да се отричаме от наследството на сегашните йерарси. Може - пък и в милата на всички ни Византия не е било по-различно - да са скучни, червени, сиви, отвратителни: но това - уви! - не ги прави по-малко йерарси.
Навремето един писател (българин евреин) казал: "Какъвто народът, такива са му и евреите". Същото можем да кажем и тук: "Какъвто народът, такива са му и йерарсите".
KRikev
KRikev написа:
Текстът великолепно формулира (и назовава) явлението "грешникомилство" - описанието му е безупречно. Другите особено силни моменти са находките "национал-комунисти" и "скучни вярващи". И все пак ключовият проблем се намира в реторичния (дали?) финал.
Едва ли съвестните и мислещите биха отрекли, че днес може да търсим повече православие извън Синодалната палата. Въпросът е обаче именно тук: ако говорим като православни, как е православно да постъпим: като се откажем от обитателите на сградата и потърсим друго, "по-чисто" православие, или като търсим чистото православие без да се отричаме от наследството на сегашните йерарси. Може - пък и в милата на всички ни Византия не е било по-различно - да са скучни, червени, сиви, отвратителни: но това - уви! - не ги прави по-малко йерарси.
Навремето един писател (българин евреин) казал: "Какъвто народът, такива са му и евреите". Същото можем да кажем и тук: "Какъвто народът, такива са му и йерарсите".
Едва ли съвестните и мислещите биха отрекли, че днес може да търсим повече православие извън Синодалната палата. Въпросът е обаче именно тук: ако говорим като православни, как е православно да постъпим: като се откажем от обитателите на сградата и потърсим друго, "по-чисто" православие, или като търсим чистото православие без да се отричаме от наследството на сегашните йерарси. Може - пък и в милата на всички ни Византия не е било по-различно - да са скучни, червени, сиви, отвратителни: но това - уви! - не ги прави по-малко йерарси.
Навремето един писател (българин евреин) казал: "Какъвто народът, такива са му и евреите". Същото можем да кажем и тук: "Какъвто народът, такива са му и йерарсите".
"Национал-комунисти" не е мое :)
Текстът първо беше постинг в спор по темата в клубчето "Православие" на dir.bg. Така че има две мнения на вярващи: едното е като моето, грубо и отвратено. Другото е грешникомилско, смирено и търпеливо. То не е за мен.
От много близък чух интересна историйка.
Берлин, 1945. Едно германче се чуди за кого още се бие. За Германия, за Адолф? За национал-социализма? Глупости. За ефрейтора си. Само за него. Българската Църква е пълна с "ефрейтори" - почтени свещеници без висок сан, без немито минало, а по-скоро с призвание. Аз за по-високи неща не мога да говоря, но свикнах да ценя тези хора. В някакъв смисъл човек може да е православен презвитерианец. Докато има попове, няма да ми притрябват епископи.
4.
анонимен -
Re:
30.01.2012 23:51
30.01.2012 23:51
Поучителен е случаят с германчето, горчив и правдив. Въпросът е обаче за "ефрейтора" и презвитерианството: "Докато има попове, няма да ми притрябват епископи".
Уви, според мен и чрез поповете, и чрез епископите понякога говори Бог, а понякога - самите хора, естествено - грешни като мен.
С уважение:
KRikev
цитирайУви, според мен и чрез поповете, и чрез епископите понякога говори Бог, а понякога - самите хора, естествено - грешни като мен.
С уважение:
KRikev
5.
анонимен -
Подпоручик Ч.
31.01.2012 19:40
31.01.2012 19:40
Обявяването на владиците-десари точно сега (а не преди много време, когато е и трябвало да стане) се вписва много добре в развихрилата се още преди близо два месеца медийна кампания против Църквата. От друга страна обаче, ако "гнилият квас" не беше толкова много, то и атаката нямаше да е толкова успешна. Пък и какви ли са възможностите за самообновяване на висшия клир? Издигането на "дядо" Николай, който не е бил сътрудник само заради възрастта си, нищо добро не вещае. Всичко си мирише отново на активно дебелашко ченгесарско мероприятие особено предвид недомлъвките за дванайстия (направо звучи като дванайсетте апостоли по сатанински), който е бил още през 1959 г. епископ. Повече от ясно е за кой става дума.
Вероятно към отделните владиците трябва да се гледа диференцирано, доколкото може. Това, което прочетох в дебелото досие на най-стария "обявен" митрополит, обаче ме погнуси във висша степен. Нищо особено необичайно, а просто много банално. Някак си идеята, че склонилите владици са жертви, защото са били "заплашвани", никак не е убедителна. Уместно е да си зададем въпроса, дали изобщо днес щеше да има християнство, ако ранните християни са се се били огънали. Въобще сравнението е повече от нелепо. Най-лошото е, че явно в повечето, ако не и във всички случаи на въпросните владици не става дума за заплаха, а за изкушение, жажда за кариеризъм и "патриотични подбуди". А дори и при някои да не е било така, защо още след промените не са се покаяли? Нима точно те не знаят, че без покаяние няма прошка? Вместо това накрая само откъслечни извинения. Донякъде изключение е само митрполитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който написа покайно писмо преди няколко години.
Вярно е, че Църквата съвсем не се изчерпва просто с висшия клир. Това всъщност се разбира достатъчно добре и от немалко "прости" и не особено религиозни хора. Дори вероятно и от атеисти, които я възприемат единствено като човешка институция...
цитирайВероятно към отделните владиците трябва да се гледа диференцирано, доколкото може. Това, което прочетох в дебелото досие на най-стария "обявен" митрополит, обаче ме погнуси във висша степен. Нищо особено необичайно, а просто много банално. Някак си идеята, че склонилите владици са жертви, защото са били "заплашвани", никак не е убедителна. Уместно е да си зададем въпроса, дали изобщо днес щеше да има християнство, ако ранните християни са се се били огънали. Въобще сравнението е повече от нелепо. Най-лошото е, че явно в повечето, ако не и във всички случаи на въпросните владици не става дума за заплаха, а за изкушение, жажда за кариеризъм и "патриотични подбуди". А дори и при някои да не е било така, защо още след промените не са се покаяли? Нима точно те не знаят, че без покаяние няма прошка? Вместо това накрая само откъслечни извинения. Донякъде изключение е само митрполитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който написа покайно писмо преди няколко години.
Вярно е, че Църквата съвсем не се изчерпва просто с висшия клир. Това всъщност се разбира достатъчно добре и от немалко "прости" и не особено религиозни хора. Дори вероятно и от атеисти, които я възприемат единствено като човешка институция...
6.
анонимен -
Подпоручик Ч.
31.01.2012 20:10
31.01.2012 20:10
...Но когато лицето й е омърсено от такива владици, защитата й в съвременния светски смисъл и особено в условията на българския медиен ландшафт е трудна. Вярващият сигурно ще каже, че това за вечността няма никакво значение и ще е прав. Обаче въцърковеният вярващ би трябвало да се интересува и от множеството негови номинално православни братя, а и от поне невраждебните неправославни. От този ъгъл нещата изглеждат по съвсем различен начин.
Хубаво е, бай Маноле, че припомняш за етнофилетизма на светлото Вързаждане. ;) Вероятно обаче има смисъл и да се спомене, че примерно опълчилият се срещу фанариота Неофит Бозвели е бил поради това много често особено коленопреклонен пред османеца. Тактика, ще каже родната историография.
Лаосът трудно ще тръгне да сваля от катедрата и от трона недостойните духовни и светски водачи. Каквото стадото, такъв и пъдарят. А благочестивите християни (все пак не всички са "баби") може би трябва по-често да се замислят над въпроса, дали от време на време освен смирение и послушание не са необходими и с извинение мъде.
цитирайХубаво е, бай Маноле, че припомняш за етнофилетизма на светлото Вързаждане. ;) Вероятно обаче има смисъл и да се спомене, че примерно опълчилият се срещу фанариота Неофит Бозвели е бил поради това много често особено коленопреклонен пред османеца. Тактика, ще каже родната историография.
Лаосът трудно ще тръгне да сваля от катедрата и от трона недостойните духовни и светски водачи. Каквото стадото, такъв и пъдарят. А благочестивите християни (все пак не всички са "баби") може би трябва по-често да се замислят над въпроса, дали от време на време освен смирение и послушание не са необходими и с извинение мъде.
Търсене
За този блог
Гласове: 5675
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата