Прочетен: 8490 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 28.06.2011 02:17
Идеята за непрекъснатост на Римската империя пронизва цялото Средновековие. Империята е светското лице на християнската общност, щитът на Църквата. Императорът е онзи владетел, който едновременно отблъсква враговете на християнския свят, покръства езичниците (като с това разширява границите на империята) и преследва ересите, изкривяващи християнското учение и заплашващи спасителната му стойност. Понякога императорът не просто бди над каноничното право и догматичната чистота, а се опитва и да ги определя, поставяйки епископи. Божи образ на Земята, цар и първосвещеник, равноапостол, външен епископ, одушевен закон, защитник на вярата... или тиран, узурпатор на свещения авторитет, еретик и угнетител. Римският император е неизбежна необходимост. Не е възможно да няма такъв. За Изтока империята е непрекъснатост на политическата традиция. За Запада е преди всичко функция: крал или съответно император е този, който изпълнява предназначението, а не непременно този, който носи титлата. Разбира се, и двете представи имат своя разработен легитимизъм.
В началото на XIV в. френският крал Филип IV заявява, че е „император в кралството си”. Заявлението му не идва изневиделица. Вече е имало крале, провъзгласяващи се за императори – например в Кастилия. След Бувине Филип II е отказал да се нарече с тази титла, намирайки я недостатъчно висока за достойнството си, но започва да се титилува Август. А и, разбира се, Франция е „най-християнското кралство”, короната й е „твърде благородна, за да бъде предавана чрез жена” и произхожда от самия Карл Велики. Франция е най-ангажирана с кръстоносната кауза. Сложните връзки на феодалните клетви правят неколцина други крале васали на Капетингите от Париж, а смайващата дързост на Гийом дьо Ногаре и амбицията на Филип IV поставят и папския престол под френска зависимост. Към 1300-1348 г. наистина изглежда, че ако има „император” извън (свещената) Римска империя, това е кралят на Франция. Разбира се, късното Средновековие е епоха на криза и старите институции се трансформират.
След Франция (и донякъде за да й съперничи по време на Стогодишната война) за „империя” със стремеж към експанзия, васали зад граница, кръстоносен ангажимент, светска инвеститура на епископите, светско посвещаване на престолонаследника и духовен съд, осъществяван и от светски съдии, откриване и покровителство над университети се самообявява и Англия, на която все повече й тежи „Петровото пени”, изплащано ежегодно. Развитието на английската късносредновековна „империя” и религиозното й значение в художествени текстове и правни документи е великолепно разгледано и обяснено от Ернст Канторовиц в „Двете тела на краля”. Може би най-любопитният израз на късносредновековното английско имперско самочувствие е обявяването на легендарния британски крал Артур за римски император в романа "Смъртта на Артур" от сър Томас Малори, отпечатан за първи път от Уилям Какстън в 1485 г. Но още в XII в. Галфрид Монмаутски, следвайки Вергилиевата "Енеида" и първоизточниците на уелския "Мабиногион" прикача на британския народ (практически - на уелсците) митологично потекло, сродно с това на античните римляни. Хенри II пък се стреми да наложи властта си над Църквата в Англия по подобие на амбициите на германо-римските императори. И тъй като императорът е създател на крале, Хенри действително коронова сина си Хенри Млади за "млад крал" и свой съуправител.
След 1377 католическата Църква споделя кризата на средновековните институции: папите от Рим и Авиньон (а за кратко и от Пиза и Базел) започват нова схизма, която изглежда не по-малко значима от тази с Изтока, докато английските лоларди, савойските валденси и чешките хусити подготвят почвата за бъдещата Реформация.
Католическото единство, имперският престиж и принципът на концилиаризма (съборността) поне временно са спасени от Сигизмунд Люксембургски. Крал на Унгария, Бохемия, Италия и Германия, както и (свещен) римски император, той помирява враждуващи кардиналски фракции, убеждава папи и антипапи да се откажат от титлите, за които претендират, сражава се и преговаря с еретици, заговорничи срещу членове от семейството си, арбитър е в спорове между крале, свиква и участва на събор, води (неуспешни) кампании срещу османците, заливащи Балканите и съдейства за сключване на уния между някои източни архиереи и Римската Църква. Дейността му е разностранна и едва ли не папска по размах. Констанцкият събор от 1414-1418 се заема и със светски, и с верски въпроси, поставя край на западната схизма, временно утвърждава концилиаристкия принцип на управление на Църквата в противовес на компрометираното папско върховенство и подготвя следващия, Фераро-Флорентински събор, до който Сигизмунд не доживява и на който Йоан VIII Палеолог ще приеме да подчини изочната Църква на Рим. За Констанц и участието на Григорий Цамблак в пренията, както и за Флоренция (1439) може да се прочете повече в „Папството и българите през Средновековието” на Васил Гюзелев, където материалът действително е доста подробен.
Смутното царуване на Сигизмунд Люксембургски (крал на Унгария, Бохемия, Германия и Италия) е низ от успехи и провали. По негово време и донякъде по негова заслуга Рим излиза от пост-авиньонската криза. Във всеки случай Западната империя може би за последен път упражнява ако не пряка власт, то поне ефективен авторитет (по разграничението на Питър Браун), довел до реални институционални, канонични и политически промени в Европа. Ролята на императора като арбитър и глава на Събора и Райхстага, двигател на църковната консолидация и дори на замиращото късно кръстоносно движение е впечатляващо доказателство за жизнеността на средновековната имперска идея в западния християнски свят. Титлата "римски император" и значението й в Райхстага на германските държави оцеляват до 1806 г.
Горните бележки нямат за цел да "опровергават" или да "защитават" някаква позиция върху "реалната" юридическа, идеологическа или каквато и да е друга приемственост на римската имперска политическа идея. Това би било примитивно. Единственото предназначение на текста е да предложи поглед върху не докрай добре познатото на българската публика, интересуваща се от средновековната "политическа теория" западноевропейско развитие на схващането за това що е Римската империя и каква е нейната съдба.
Тагове:
ПАРЛАМЕНТАРИЗМЪТ Е ВЕЛИКАТА ЛЪЖА НА НАШЕ...
ГЕРМАНИЯ няма ВИНА 5 - преводи война
Априлско лято
ПРОТЕСТЪТ УМРЯ,НО ДА ЖИВЕЕ– ПРОТЕСТА! ЗА...
27.06.2011 17:11
Поздрави за постинга!:)
Голям фен съм на Цезар, една от любимите ми исторически личности.
Другаде ми е силата на мен, в медиавистика претенция нямам, но благодарение на теб, днес знам повече и то конретика за средните, не тъмни векове!
Благодарение пак на теб, усетих разликата между сериозната наука (в твоите постинги) и тази на любителите (каквито много има в блогбг)!
...
Продължавай да пишеш, линкове към твоя блог ще поствам в сайтове и групи!
Ако си писал някъде за него, моля те, кажи - с удоволствие ще прочета. :)
Поздрав!
malchaniaotnadejda7, не съм писал за Цезар. Но Плутарх и Светоний Транквил са му посветили по една хубава биография, а Теодор Момзен му е направил много симпатична характеристика в "Римска история".
Имам и друг въпрос - как възприемаш ти лично покръстването на българите и по точно акта на избиване на българската аристокрация? Аз никога не съм го възприемала, но една от най-добрите ми приятелки, проф. Вася Иванова, старобългарист, одобрава това. Ужасно съм объркана. Не мога да приема този държавнически жест на Борис за нормален, въпреки че съм християнка и внучка на свещенник. И въпреки, че осъзнавам, че може би не бихме оцелели иначе. Всъщност, наистина ли не бихме оцелели, как мислиш? Има нещо прабългарско в мен, което негодува!:))) Извини ме за отклонението, но чак сега прочетох предишните ти постинги.
Ха, ха, многото четене е труд на плътта, а пък многото мъдрост води към печал и досада (или както там беше). Шегувам се (или пък не - по твой избор).
Аз като технократ не съм дотам изкушен от безкрайното изследване на източници. За това съм ти безкрайно благодарен че си се постарал и задълбал, ей така вкратце да ни метнеш един снапшот на целата картинка. В същия дух ше те замола да опишеш нещата откъмто изток. Е те това е форматът, в който трябва да се представя историята ;) !
Кой изток имаш предвид? За Далечния изток, там Япония, Китай, Корея, Бирма, Индия... съм напълно неподготвен.
За Средния изток, тоест за Персия съм подготвен относително слабо.
За "мигриращия изток", тоест за монголи и подобните им номади имам някаква информация, но не е достатъчно.
Вече за Близкия изток - средиземноморския Левант, араби, византийци, кръстоносци, селджуки, османци - тук съм малко по-самоуверен. Но пък все ме тегли към западна проблематика, а и невинаги имам време да пиша.
@malchaniaotnadejda7: За Цезар, викаш. Ами защо не, тя е приятна и интересна материя. Но нищо новаторско няма в нея, всичко е вече добре известно. Ако пак не ме домързи, ще напиша. А ако случайно ти попадне Цезаровата биография от Светоний, много ще се забавляваш :)
Глишев, ма ти да не вземеш накрая верно да се покатоличиш ? За Византия питам, не се праи на уеко разсеян :).
Но за Византия какво ли да пиша - на български са издадени "Византийската теокрация" на Рънсиман, "Политическата теория на византийците" от Караянопулос и "Императорът и свещеникът" на Дагрон. Към тия книги нямам какво да добавя. Материята е известна, няма предизвикателство.
27.06 22:06
Germantiger, категоричността идва от много четене и лошо възпитание
...
С това ли да си обясня моята, акцента обаче къде да поставя, ех... ;)
По темата - "Римска" не значи Римска в античния смисъл, а "Римска" в християнския такъв - християнска империя, която е политически измерител и светски щит на християнството, което е оглавявано от Римския папа. Забавното в този калабур е, че първият християнски император мести столицата от Рим във Византион (доколкото традицията определя Константин Велики като такъв, но факт, че следващите силни християнски императори резидират в Константинопол), пък благодарение на папата се запазва името "Римска".
Франция и трябва доста време, умни крале и битки, за да се превърне в това, което описваш и да може френския крал да "бие шамари" на папата и буквално.
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата