Прочетен: 19402 Коментари: 38 Гласове:
Последна промяна: 02.02.2011 19:43
Днес рядко се сещаме за този израз. Църквата просто не е воюваща - а е била такава в продължение на поне първите седемнайсет века от историята си – във всичките си изповедания. Едва в последните двеста-триста години борбеността й е намаляла. Днес говорим за добри или лоши свещеници, но си ги представяме като кротки хора. Представата за християнския фанатик е или тази за средновековния кръстоносец, яростен калвинист или контрареформистки инквизитор – безкрайно отдалечени във времето – или за безобидния проповедник, който използва силни думи и оскърбява интелигентността на слушателите си, но не би навредил никому. Изгубили сме представата за актуалност на воюващия християнин. Дотолкова сме свикнали да възприемаме религиозността като вътрешно преживявана, че дори когато виждаме фанатизма у нехристияните, често не успяваме да го разпознаем. Днес в Европа малцина биха признали, че терористичните актове на ислямските радикалисти са проява на една много жизнена, воюваща религиозност - каквато е била и християнската. Подобно признание би ни принудило да стигнем до неприятния извод, че тези хора имат вяра в най-непосредствения, най-жертвоготовен, но и най-градивен смисъл за разлика от самите нас. Но днес не е добър тон да се тревожим от такива неща.
Военните институции на християнския свят са престанали да бъдат военни. Малтийският Орден отдавна се е превърнал в хуманитарна организация. Същото важи и за Тевтонския Орден (малцина днес дори знаят, че той още съществува). Изчезнала е Знатната гвардия на Светия Престол – останала е само почетната швейцарска смяна. Няма ги казаците, пишещи подигравателни писма на султана. Няма ги отрядите фанатични пуритани на Кромуел, няма ги полските крилати хусари, няма ги рицарите на Калатрава и Сантяго, няма ги водачите като Вълкашин и Углеша, като Ян Жижка, Жана д’Арк, Ираклий, Дмитрий Донски или Годфроа дьо Булон.
В първите си четири столетия Църквата воюва само с мъченичество, по пътя, който Ганди ще преоткрие чак в ХХ в., но с много по-агресивна реторика. Това е общност, която се разраства толкова по-успешно, колкото повече от собствената си кръв пролива по арените на римския свят. Общност, която не само не се стъписва от броя на собствените си жертви, но и ликува заради него, подражавайки колкото на Христа, толкова и на Муций Сцевола - християнската литература използва войнствения речник на езически Рим, за да възхвалява своите мъченици като воини. Днес подобна чувствителност е по-скоро чужда (поне за християните). Мъченичеството все още е възхвалявано, но не и насърчавано - не и с изразността на житийните текстове, изпълнени с патоса на войната.
В Средните векове и в зората на Новото време Църквата воюва вече с оръжие. Езическите храмове са събаряни, еретиците са убивани, варварските народи са покръствани с „Вярвай или умри”, с меча на Карл Велики, секирата на свети Олаф и дръвника за екзекуции на княз Борис-Михаил. Христос може и да не е искал точно това (а кой може да каже какво е искал), но това е получил. Цялото великолепие на християнската цивилизация израства от пръст, обилно поливана с кръв. И християнска, и чужда. Европа излиза от Тъмните векове с меч в едната ръка и с кръст – в другата. Самите мечове заприличват на кръстове и обратното. Настъплението на исляма в Испания и Сицилия е спряно и даже обърнато с желязото и с Deus vult на кръстоносните ордени, а колкото до Балканите, Мала Азия и Сирия – християнството отвоюва позиции по времето на агресивни водачи като Никифор Фока, Йоан Цимисхий и Василий II, а, разбира се, и на кръстоносните предводители. Свирепите езически пирати от севера – викингите – са покръствани насила от кралете си докато сами се превърнат в кръстоносци. Балтийските народи, Новият свят и безкрайната пустош на Сибир са покорени колкото с проповед, толкова и с оръжие. Единайсети и дванайсети век са времето на първата, но далеч не единствена голяма християнска експанзия.
Често християните воюват и помежду си. Четвъртият кръстоносен поход и Религиозните войни обаче не изчерпват силата им.
Изчерпва я мирът. И то не вътрешният мир, не treuga Dei, а мирът с външния свят. По целия свят, християнски, ислямски или друг винаги се е воювало. И винаги ще се воюва. Краят на историята се оказва измамен всеки път, когато се заговори за него. Но християнството е спряло да воюва. Войните на Европа от XVIII в. насам вече не са войни на християните. В тях няма фанатизъм на вярата. Мотивите им са съвсем други. През ХХ в. единствено кардинал Вишински припомня за някогашния чисто воински дух на ранната Църква, когато призовава полския народ към мъченичество под комунистическия режим. И Ръдиард Киплинг, разбира се. Но техните послания са затрупани от гласа на толерантността. Толерантността, схващана не като търпимост, а като насърчаване на всичко чуждо и външно. В последните триста години християнските общности са спрели да бъдат войнствени. Войнствените вярващи, доколкото ги има, са такива въпреки вярата си, а не заради нея - или биват осъждани. „Не мир, а меч” се чува все по-рядко и се тълкува само в преносен смисъл. Станало е некоректно да се говори за кръстоносната идея с друго чувство освен с презрение и ужас. Папа Бенедикт XVI проницателно отбеляза, че Западът е спрял да обича себе си и да цени историята си. Гласове като тези на агресивната „християнска атеистка” Ориана Фалачи и на романтичния католически милитарист Честъртън дори не биват изслушвани. Ecclesia militans, войнстващата Църква на практика не съществува.
Тези редове не са похвално слово на агресивността сама по себе си. Не всяка войнственост е оправдана. Но е банална историческа истина (та дори и биологически факт), че далечните симптоми на предстоящата смърт са в успокояването на организма, в бавната атрофия на мускулите, залежаването и липсата на агресия към заобикалящата среда. За добро или за зло Църквата, самият християнски свят остарява. Дали това предвещава освобождаване на жизнено пространство за нови, по-агресивни учения, наближаване на края на света или пък щастливо бъдеще на светско общество без конфликти – това времето ще покаже. Междувременно приемаме фактите според убежденията си: с оптимизъм, с отрицание или неутрално.
Няколко века след Църквата светска Европа също губи своята агресивност. Дали не само християнството, а всички традиционни характеристики на континента не остаряват? Националните държави и самата концепция за нация сякаш губят значение. Деколонизацията е приключила. В зависимост от мисленето си човек би могъл да приеме това по различен начин. Консерваторите – националисти, вярващи и изобщо „реакционери” (в стила на Николас Давила) са нещастни. Неолибералите ликуват. Малобройни групи по-скоро мистично настроени християни са убедени, че настъпват Последните дни преди Страшния съд и се отнасят към затихването на християнството и на Европа с един вид философско примирение и може би дори с религиозния еквивалент на нездраво любопитство.
Агресивната националистична реторика и политика, придружени от християнски патос продължават да съществуват само в Америка и Русия. Може би ще се окаже вярно, че християнската агресивност може да бъде успешна само при прилагането на имперски (или квазиимперски) обществен модел. В такъв случай е показателно, че императорските култове, така типични за старото триумфалистко християнство вече са полузабравени. Дори християни възприемат образа на кръстоносеца, на Константин Велики, на Ираклий и на Карл Велики като зловещи и далечни - по някакъв начин чужди на религиозния дух. Фигури с някога огромна популярност като Юстиниан Велики, Годфроа дьо Булон или Луи Свети на практика отсъстват от въображението на днешните християни. Самото словосъчетание "светец-воин" е започнало да звучи оксиморонно в ушите ни, така че днес никой или почти никой не се замисля за атрибутите и функциите на св. Георги, св. Димитър или архангел Михаил. Мястото на bellatores в схемата на съсловията остава празно за нас. Превръщането на религията в изцяло вътрешно изживяване води дотам, че заявено християн-демократическите партии в Европа се разграничават от членовете си, когато те изказват религиозно обусловени мнения. Реториката на Уайлд от сонета му за страданията на християните, на Киплинг в "Бремето на белия човек" и рицарските фантазии на Честъртън звучат екзотично и дори чудовищно за слуха, свикнал с неолибералната симфония на пълна толерантност (впрочем, понякога само пожелателна). Диалогичността се превръща в самоцел и води до съзнателен отказ от прозелитизъм - при това, парадоксално, дори у християнските зилоти. Когато изобщо се заговори за войнственост на християнството, това обикновено става от страна на нехристияни и е със силно критичен заряд. Християнските отговори обикновено са в сферата на отрицанието, оправданието или извинението: самите християни най-често не се чувстват особено комфортно покрай агресивното минало на религията си. Което може би поставя под въпрос приемствеността в религиозното ни мислене.
Тагове:
Католико - протестантската инквизиция и ...
Днес почитаме паметта на св. Александър ...
Има много смисъл втова, което казваш. Понякога съм си мислел подобни неща и съм се питал, дали социалната и безметежна (сравнително) осигуреност на средностатистическия европейски гражданин няма да бъде поредното начало на края на една цивилизация... Дори от чисто битова гледна точка.
31.01.2011 19:49
Народите, държавите, религиите се раждат, развиват и умират.
01.02.2011 11:23
01.02.2011 16:29
Не знаем какво става с човек, когато умре - може да се преражда, може да отива в друг свят, а може да следва и нищото на атеистите - всичко е възможно.
Знем обаче, какво става когато една култура "загива" - просто се "ражда" нова. Самото "загиване" е изчерпването на обяснението, което културата дава за света. Самото раждане - появата на ново обяснение.
А какво е "обяснението", ако не е вяра?
Вяра, която затова е вяра, защото не я подлагаш под съмнение. Но не разбирай това в онзи мъченически смисъл, в който всичко е срещу теб, но ти продължаваш да "вярваш" - това не е вяра, а изпитание. Разбирам вярата, като онова априорно обяснение на света и случващото се, което не подлагам на съмнение, в което е закодирано дори самото ти съмнение към всичко друго! Вяра е това, за което дори не мисля - вярно ли е или не.
"Закърмен" от тази вяра всичко, което виждаш е "оцветено" от нея. И всичките ти действия, бездействия, актове - всичко е следствие от нея.
С всяко наше деяние изграждаме света си и всяка следа, която оставяме, всеки резултат е материалния израз на вярата ни.
Това което оставяме е цивилизация - вяра облечена в "плът". Цивилизацията е резултат на вярата. И трябва ли да плачем за изчезналите цивилизации?
Цивилизациите не изчезват - те се променят следвайки промененото обяснение, което даваме на света си. Ако "християнстово" изчезва не страдай за него - изчезва не Християнството, а е до изчерпало се обяснение. Защото речено е: "Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще се изкорени." (Мат. 15:13)
Амин
Разбира се, става дума за поредните момчешки фантазии за развети знамена - и то от човек, който не е служил в армията. Не отричам. Може би съм прекалил с Честъртън и Киплинг. И все пак - това е единствената ми представа за вярата.
01.02.2011 18:25
01.02.2011 19:21
Божичко, та днес да заявиш, че не харесваш нещо, минава за грубиянщина.
01.02.2011 21:11
01.02.2011 21:56
Не забравяйте - всяка цивилизация първо бива покорена от вътре.
01.02.2011 22:18
01.02.2011 23:28
Казваш: "Ако непременно е речено християнството да слезе от сцената (каква неприятна мисъл), то бих се надявал поне да не е тихо."
Шума ли те привлича? - бих те попитал аз.
Казваш: "...да се отнасям с безразличие към нещо, към което принадлежа, означава просто нелоялност."
Не бе ли казано: "Ако дойде някой при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си, чадата си, братята си, и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик." (Лука 14:26)? - ще те попитам аз
Казваш: "...смятам нейното обяснение за света за вярно, а следователно и за трайно"
Значи ли това, че щом нещо не е трайно, то не е и вярно? - ще те попитам аз
01.02.2011 23:52
02.02.2011 00:08
Многоточието в края на изречението ти, остави свобода на читателя ти.
Благодаря
В случая цитираните думи нямат отношение. Нали "това, към което принадлежа" в тукашния контекст е същото, заради което би трябвало да съм намразил баща, майка и пр.
Светът е нетраен, но аз си го харесвам. За вярата обаче се предполага, че трябва да е трайна - инак не е вярна. Явно в някои случаи е точно така.
Но с тези въпроси и отговори отиваме към някакви откровеничения в стил лексиконче. А да се откровеничи в публично пространство и пред анонимни лица не е по вкуса ми. Което, мисля, отговаря и на 18.
(Ей, хора, слагайте си някакви измислени никове в заглавията на коментарите. Поне някакъв намек за личност зад думите. Аз отде да знам, че всички анонимни коментари не са от едно и също лице, да речем.)
02.02.2011 10:57
Наистина е забележително как всеки намек за войнственост/жизненост се отхвърля от хрисимите православни зилоти и особено от "по-умерените верующи", които всъщност доста добре си се вписват в сегашната социална действителност, бичувана от тях по други поводи от време на време . Не знам защо, но след подобен разговор почти винаги ми идват асоциациите за постен боб или за ревностната мирянка Велислава Дърева.
02.02.2011 10:57
02.02.2011 11:25
Все пак това че вече два дни, по толкова дълъг текст и по такава тема, се развива такава дискусия показва, че има някаква войнственост в църквата и казано е "...гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях." (Мат 18:20)
02.02.2011 12:54
02.02.2011 13:32
И на мен на са ми чужди, обаче не ми вървят без ракийка и салатка. На сухо демек, или като да плуваш в басейн без вода.
Кучетата си лаят ...
Да можеше човек да е едновременно гуляйджия, полемист и войник - това щеше да е идеалният християнин (нещо повече - идеалният човек). Но тези са измрели още някъде в Религиозните войни.
Някой хрисим вярващ би казал, че напротив, светците не са нито гуляйджии, нито полемисти или войници, но това първо не е вярно и второ... май и светците са станали дефицитни едновременно с моя предпочитан тип.
Любопитно, нали, че между зилотите и либералите, макар понякога да се плюят едни други, всъщност няма кой знае какви разлики в поведението и бита. Едните постят, другите вегетарианстват. Едните "се въздържат" от млади дами, другите са за сексуално "самоопределение". Едните говорят "сладостно", другите са "диалогични". Едните въздишат по "пустинята", другите - по "природата". Противоположностите се привличат. И едните, и другите не търпят несъгласие, но не знаят как да реагират като им скръцнеш със зъби. И са против насилието - освен вербалното. Уви, от всяко дърво Ганди не става...
02.02.2011 18:45
Въобще верующи, приели и стремящи се дори към утвърждаване на днешната псевдолиберална толерантност, известна с това, че не търпи нищо, отклоняващо се от единствената правилна линия (вербалната агресия всъщност се допуска само, ако е съгласувана със същата тази линия), сами подкопават и малкото останало от християнството в Западния свят. От лицемерие и илюзии при по-разсъждаващите и от откровена глупост при страдащите от липса на саморефлексия низши духом. На практика въцърковяването чрез селяния към православие и хрисимото либерално светско християнство (последното словосъчетание е вече пълен оксиморон), колкото и да изглеждат различни и дори противоположни, представляват двете страни на един и същи медал.
02.02.2011 18:49
Това си плаче за отделен материал - имам предвид приликите между инак взаимно отхвърлящи се групи като неолибералите и зилотите.
Колкото до "модерното светско християнство" - ами кой знае, случайно може таман от него да произлезе нещо свястно. Имам предвид хора, които вярват, каквото вярват, но не са нито зилоти, нито либерали. А нормални граждани без излишна толератност в главите.
Както го казваха едно време: добрият гражданин е лош, но убеден християнин. Напоследък все повече се убеждавам, че предпочитам лоши християни както пред никакви, така и пред добри. И никаквите християни, и прекалените християни са смотани граждани.
02.02.2011 22:08
Сам Христос е казал: "Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро разделение."
Достатъчни бяха думите и делата му за да вбеси "мнозинството" колкото цяла противникова армия. Защото той не воюваше с човеците, а с бесовете, които владееха едни или поне направляваха други.
02.02.2011 23:07
03.02.2011 11:06
Не знам, какво може да излезе от модерното светско християнство, предвид че тъкмо от него е еволюирала цяла сюрия самодоволни неолиберални гурута. Друг е въпросът, дали някакво друго християнство към днешна дата може да се възприема за "адекватно". Все ми се струва, че малко реакционерство спрямо изключително прогресивните идеи, унищожаващи и без това не многото читави устои на това общество и повече консерватизъм в смисъл на status quo ante няма да навредят. Ама това е вреден анахронизъм, който не трябва да се толерира. Всъщност кой казва това? Май точно тези с розовите прашки.
03.02.2011 11:22
03.02.2011 11:50
Позитивната насоченост, разбира се, е винаги за предпочитане. Само че, за да стане това възможно, е необходимо първо да се отмият доста тинести наслоения (да се изразя евфемистично). Тук вече опираме до "негативна" работа, а именно до културата на конфликта, която се атакува яростно както от зилотите (защото трябва да се смиряваш), така и от псевдолибералите (тъй като агресия и дори вербална такава може да се упражнява само от единствената правилна позиция).
"Модернистичното" православие често също е ялово, вярно е. Неговите фенове действително прекаляват с отвореността и диалогичността си. Пляскат с ръце и се прегръщат с всичко - а това е не по-малко отблъскващо от средновековното малоумие на зилотите. Все пак обаче "модернистите" поне знаят кое как става в света и понякога от тях излизат учудващо здравомислещи автори - като Каприев например.
Нормалното, живо православие би трябвало да е агресивно към външния свят и неагресивно към членовете си. Би трябвало да е все тая дали ядеш качамак или баклава, дали празнуваш Коледа на 29 февруари и дали се изповядваш редовно, стига да си част от общността. Но към външни влияния, към подмяна на самите нормални граждански и човешки инстинкти, които по необходимост са консервативни - към това не трябва да има никаква толерантност. Руските попове в това отношение са много по-читави от нашите. Кураев, Сисоев, Мен - от тия трима двама вече станаха мъченици, а и тримата бяха безмилостни в отхвърлянето на всяка, без извинение, форма на педалщина. Нетолерантни хора. Но нетолерантни навън, към чуждото, а не навътре - към собствените греховце на общността.
Руските попчета са в армията. Като военни свещеници. Ами браво на тях. Бас хващам, че нито един военен свещеник не се занимава с постите на войниците и с редовната изповед - което не му пречи да е до тях вместо да витае в облаците на зилотския псевдоисихазъм. Изобщо не ми трябва да примирам от любов по путинщината, за да виждам, че Московската патриаршия действа за страната си. Това не е нито зилотизъм, нито "модернизъм". Това е обикновена жизненост. Може и да не я харесвам, защото е руска, но работи. Бих искал да видя нещо подобно у нас, а и не само у нас. Бих искал да чуя яростни проповедници. Такива, които да проповядват православие, а не толерантност. И дори не праведност.
Дето се вика, вечността си е вечност - може да почака. Тук и сега ни трябват повече проповедници на нетолерантността отколкото праведници.
27.09.2011 13:05
Амин
Стихът е изваден от контекста. В цитираната глава се коментира лицемерието, както и обвинението в конкретен случай на хранене на Исус и учениците му без да си измият ръцете, защото не са имали тази възможност, т.е. кое прави човека нечист.
"Тези хора се приближават до Мене с устата си и Ме почитат с устните си; но сърцето им стои далеч от Мен. Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди." И като повика народа, каза им: Слушайте и разбирайте! Това, което влиза в устата, не осквернява човека; но това, което излиза от устата, то осквернява човека. Тогава се приближиха учениците и Му казаха: Знаеш ли, че фарисеите се съблазниха, като чуха тези думи? Тогава се приближиха учениците и Му казаха: Знаеш ли, че фарисеите се съблазниха, като чуха тези думи? А Той отговори: Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще бъде изкоренено. Оставете ги; те са слепи водачи; а ако слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата. Петър Му отговори: Обясни ни тази притча. А Той каза: И вие ли още не проумявате? Не разбирате ли, че всичко, което влиза в устата, минава през корема и се изхвърля отзад? А онова, което излиза от устата, произхожда от сърцето и то осквернява човека. Защото от сърцето се пораждат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тези са нещата, които оскверняват човека; а да яде с немити ръце, това не го осквернява." (Мат. 15:8-20)
Културата е едно, а духовността – друго. Двете си влияят, но в основата не само на културата е духовността, заедно с нейния произход и основа.
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата