Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.03 05:35 - Да се влюбиш в държава
Автор: mglishev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1828 Коментари: 4 Гласове:
10

Последна промяна: 25.04 20:48

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

или Какво не е наред с русофилията

 

Преди няколко дни четох нов текст на Явор Дачков. Тук не коментирам какъв и що е този човек, а само една негова фраза. Обяснявайки политическите си предпочитания, той използва следните думи: "Тогава бях влюбен в Америка". И продължава с това, че постепенно я е разлюбил. Стигам до извода, че когато Америка му се е видяла чудовищна (без значение основателно или не), той е сменил обекта на любовните си чувства. Влюбил се е в друга държава и днес подкрепя нея.

   

Това е абсурдно. Нормален човек не се влюбва в държава. Държавата изобщо не е любовен обект. Човек може да е влюбен в друг човек и в нищо друго - освен ако не говорим за психически заболявания. Влюбеният в дърво, статуя, ястие, животно, идея или държава (а и държавата е набор от идеи) не е здрав, той е страдалец, пациент.

  

Човек може да обича различни други обекти освен друг човек, но това пак не е точно влюбване. Но трябва да се внимава с влюбването даже и в други хора, разбира се - едно е да обичаш майка си, сестра си или дъщеря си, а друго е да си влюбен в някоя от тях. Второто състояние не се препоръчва. Можеш да обичаш Бога, ако си вярващ (даже би трябвало), но винаги съм изпитвал притеснение от екзалтирания мистицизъм, при който се говори конкретно за влюбване в Създателя. И аз Го обичам (поне така се надявам), но Той просто не е мой тип в този конкретен смисъл, ако извините неблагочестието ми. Можеш да обичаш таратор с чесън или дори Отечеството. Легитимно е. Но и това не е влюбване. Влюбването е нещо специфично. То е не просто каква да е любов, а любов с отчетливо еротичен привкус – напрежение, което би трябвало да отсъства от другите начини на обичане. Да не задълбаваме в платонически детайли - всекиму би трябвало да е ясно, че платоническият тип невинно влюбване без страстни сцени или е нетраен, или се дължи само на обективни пречки пред  естественото (и, бих казал, красиво) желание да тръшнем любимия човек в кревата, на тревата, плажа и т. н.

    

Горкият Дачков обаче заявява, че е бил влюбен в държава. Не просто че я е заобичал, а че е бил именно влюбен. Не в жена. Не дори в мъж. Изобщо не в човек. А в набор от институции. И че е заменил този неподходящ обект на любовните си чувства с друг, точно толкова неподходящ обект. Тук дори не коментирам коя от двете държави е за предпочитане, защото такъв коментар би ме поставил в редиците на страдащите от същото като Дачков. Неговото признание пробуди у мен искрена жалост. Тъжно е да се влюбваш в държави, особено при наличието на толкова много заслужаващи влюбване хора. Държавата няма за какво да я сграбчиш страстно (освен ако не си ѝ диктатор) и съответно желанието остава неудовлетворено, а това води до страдание и оттам - до трайно нещастие. Как да наречем тази толкова специфична болест? Може би политофилия.

   

Тук нещо друго ми идва на ум. Започвам да мисля, че не само Дачков страда от политофилия. Като страдалец, затворен в кръга на заболяването си, той прехвърля своите чувства от един неподходящ обект към друг, също толкова неспособен да отговори на човешкото чувство. От Америка - към Русия. Ако това бяха човешки същества, всичко щеше да е наред, защото най-добрият лек за една несподелена любов е споделената. Но трупането на несподелени любови (което няма как да е другояче при изначално сбъркан типаж, сиреч категориален ред на напразно избираните обекти) е кръговрат на страданието и нарастващата, все по-страшна неудовлетвореност. И този сериозен проблем засяга цяла група хора. Политофилите не са един и двама. Дачков не е самотен в своето страдание.

  

Смятам, че русофилите са най-изявеният случай на политофилия, особено у нас. Не се наемам да броя колко русофили (респективно - и колко политофили) има в България. Засега е достатъчно да знаем, че ги има. Хора, влюбени в държава. Неспособни да се влюбят в човешко същество, защото най-интензивната им емоция е насочена към изначално зле подбран обект и заключена във фатално привличане към нещо, което не е предназначено за такава страст. Страдалци, нуждаещи се от навярно професионална помощ, каквато поне аз не съм в състояние да им предложа.

   

Смятам и друго. Тези хора вече не разбират, че съществува друг тип влюбване. Те подозират, че всеки е влюбен в държава. Понеже тяхната собствена неутолима страст е насочена към обект отвъд страстите (Москва не вярва на сълзи, а явно и вечеря на свещи не я блазни), те напразно се опитват да изпитат облекчение в нещо като сублимация - превръщат обекта на емоциите си в един вид божество, идол, който могат да споделят (нормалният обект на любовното чувство, тоест любимият човек не се споделя, за разлика от идола, който принадлежи на цяла общност). Дачков и подобните му заедно преживяват копнежа и мъката си.

  

Оттук следва едно тяхно погрешно схващане - че всички са като тях. Че това е норма. Че всички сме влюбени в една или друга държава, в политически, а не във физически тела, в бази, заливи, столици и президенти, а не в бедра, усмивки и погледи. Подозират ни в своето състояние. Затова ако не си с тях, веднага си против тях. Ти не си влюбен в Русия, в нашия красив и хладен идол? Следователно имаш друг, по-грозен (на втори, недобре осъзнаван мисловен пласт, пласта на страха: а може би и не толкова хладен като нашия?). Вероятно си влюбен в Америка - както някога Дачков? Това вече не е просто страдание, това е невротично състояние, смело крачещо по пътя към психозата.

  

Политофилите не допускат, че отношението на нормалния човек към която и да е държава е чисто рационално. Да, някои от нас обичат например своята родина - Родината с главна буква, както се пише тази дума с излишно кокетство. Някои успяваме да обичаме и родината си, и по една, две или дори повече чужди държави, култури, цивилизации, начини на живот, езици, национални кухни и литератури, просто защото сме пътешественици. Просто не сме влюбени в нито една държава, както не сме влюбени в кучетата, котките, братята, сестрите, родителите, децата и дърветата. Обичаме много места, хора и предмети, но собствено сме влюбени само в съответните си любими човешки същества. На полиаморозните - честито!

     

Това състояние на рационалност, на симпатизираща невлюбеност в неподходящия за любовни отношения обект като държавата, ни позволява да обичаме без излишно напрежение, сиреч просто да харесваме, та даже и да си подбираме какво точно харесваме или пък не. За умерен англофил няма проблем да наругае Брекзит или отвратителния британски тип баня без смесителна батерия - и пак да продължи да си обича примерно британските бонбони с шоколад и мента, добрия английски ейл или Тенисън. Или дори трогателно старомодните институции, опитващи се да оцелеят под напора на съвременността. Сигурно на този свят, та даже и в България има умерени германофили, франкофили, японофили и така нататък. Те напълно нормално изпитват своите любовни чувства само към човешки същества, а инак обичането на някоя страна и култура не е безкритично и съответно не е нито драматично, нито трагично, защото не е подложено на особено големи напрежения и изпитания (освен когато любимият футболен тим пада от някакви дървари, неразбиращи нуждата от красота в играта).

 

Политофилът обаче е подложен на огромното напрежение никога да не бъде удовлетворен от своя ням идол. И понеже подозирам, че повечето политофили у нас са именно русофили, тези тъжни хора (като Дачков) се виждат вътрешно принудени все по-горещо, все по-фанатично да одобряват, да харесват, да ценят, да обожават и обожествяват, да се възхищават от всичко, отнасящо се до идола им - от водката и пелмените през Шостакович до сталинските репресии и клането в Мариупол, без разлика между положителни и отрицателни характеристики. Или пък понякога - да отричат очевидни факти. Това на жаргон се нарича симпване. Симпът е неудовлетворен влюбен, романтичен наивник, оставащ вечно пренебрегван от обекта на чувствата си. В случая с незаинтересован човек симпването не е фатално, защото друго възлюбено същество може да помогне. Но когато принципно имаш невротичната склонност да се влюбваш в неподходящ тип обекти, в обсъждания случай - в държави, политофилското симпване става трудно лечимо състояние. И един от страничните ефекти на политофилията е, че болният вече не може да разбере, че хората, които по инстинкт отхвърлят неврозата му, не страдат от нея. Политофилът е убеден, че хората около него са политофили. И горко им, ако техният предполагаем идол не съвпада с неговия! Към такива хора политофилът е способен да прояви агресия, затова се препоръчват усмирителни ризи, спиране на водката, аспирин на гладно, клизма и студен душ за временно успокояване. Истинското лечение обаче е много по-сложно.

 

Затова - да не мразим Дачков. Той страда. Моят призив е към ментора му, проф. Михайлов: уважаеми професоре, полекувайте своя пациент! Не го оставяйте по пътя към лудостта! Направете всичко по силите ви Дачков да се влюби в човек, даже може би от другия пол - и да спре да има нездрава склонност към идоли!




Гласувай:
10


Вълнообразно


1. анонимен - Путинофилите са луди безродници.
30.03 10:17
Путинофилите са луди безродници.
цитирай
2. fun1001 - ....забележителен психоанализ...поздрав..
30.03 15:09
....т н..'влюбване', в неудушевени..предмети, е психоза..
тук, попадат и местните, путинофили.влюбени,в
един имагинерен образ, идол..
...когото, наричат, дори и.Крал..

.....това разстройство на личността, би могло, да се нарече и сюблимация, и хистерия , и проекция..
изобщо, букет, от психични страдания..уви..
/ джули
цитирай
3. syrmaepon - За паричен фетишизъм чувал ли си? ...
02.04 20:02
За паричен фетишизъм чувал ли си?

Парите имат градивна съзидателна роля,но могат да се превърнат във фетиш и да нанесат вреда на този,който ги обожествява и ги превръща във висша цел в живота си.

цитирай
4. krumbelosvet - Абе човекът влага НЕ ТВОЯ смисъл в тая дума
30.07 04:43
А ти го оплака.
Колкото хора, толкова любови.
Лошо е да сееш омраза, а Дачков това правеше. Сега какво прави, не знам.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8057891
Постинги: 1096
Коментари: 8089
Гласове: 5656
Архив
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата